Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Дризт се почувства объркан и малко оскърбен.

— Страхуваш се за себе си — продължи мъжът непоколебимо. — Самосъжаление? Това не отговаря на храбростта ти. Пропъди го и ела с мен.

Ако Монтолио можеше да види смръщеното лице на Дризт, щеше да се досети за отговора му. Гуенивар го забеляза и се отърка силно в крака му.

От реакцията на пантерата пазителят разбра намеренията на елфа.

— Котката също иска да дойдеш с мен — отбеляза той. — По-добре ще е от пещерата — обеща Монтолио — и ще има по-добра риба, отколкото полусготвена риба.

Дризт погледна надолу към Гуенивар и пантерата отново го побутна, този път издавайки по-високо и по-настоятелно ръмжене.

Елфът остана непреклонен, напомняйки си жестокото клане във фермерската къща.

— Няма да дойда — отвърна той.

— Тогава трябва да те заклеймя като враг и пленник! — извика Монтолио, сваляйки лъка си в позиция за стрелба. — Този път котката ти няма да ти помогне, Дризт До’Урден!

Монтолио се наведе и усмивката му проблесна. Той прошепна:

— Котката е съгласна с мен.

Това беше твърде много за Дризт. Той знаеше, че старият мъж няма да го застреля, но очарованието на Монтолио скоро разтопи защитите на елфа, колкото и стабилни да изглеждаха.

Това, което той бе описал като замък, се оказа група дървени пещери, изкопани около корените на огромни и здрави вечнозелени дървета. Навеси от дървени клони осигуряваха защита и някак свързваха пещерите заедно. Една тясна стена от натрупани камъни опасваше целия комплекс. Когато приближи мястото, Дризт забеляза няколко дървени въжени мостове, обтегнати от дърво до дърво на различна височина, с въжени стълби, водещи до тях от нивото на земята и с арбалети, здраво закрепени на равни интервали.

Мрачният елф не се оплака, че замъкът беше дървен и мръсен. Дризт бе прекарал три десетилетия в Мензоберанзан, където живееше в приказен замък от камък, заобиколен от много по-поразителни и красиви постройки, но никоя от тях не изглеждаше толкова гостоприемна, колкото домът на Монтолио.

Птичките чуруликаха своите приветствия, докато старият пазител се прибираше. Катерички, дори една миеща се мечка скачаха развълнувано между клоните на дърветата, за да се приближат до него — макар че останаха на разстояние, когато забелязаха огромната пантера, придружаваща Монтолио.

— Разполагам с много стаи — обясни Монтолио на Дризт. — Много одеяла и много храна.

Пазителят мразеше ограничения език на гоблините. Имаше толкова много неща, които искаше да каже на елфа и толкова много неща, които искаше да научи от него. Това изглеждаше невъзможно или поне изключително досадно на един толкова прост и негативен език, който не бе замислен за сложни мисли и идеи. Езикът на гоблините разполагаше с повече от хиляда думи за убиване и омраза, но с нито една за по-висши емоции като състраданието. Гоблинската дума за приятелство можеше да се преведе и като военен съюз, и като робство на по-силен гоблин, а нито една от тези дефиниции не отговаряше на отношението на Монтолио към самотния мрачен елф.

Следователно първата му задача, реши той, щеше да бъде да научи елфа на Общото наречие.

— Не можем да говорим — нямаше дума за „пълно“, така че Монтолио трябваше да импровизира — добре… на този език. Но ще ни бъде от помощ, ако те науча на езика на хората — ако искаш да учиш.

Дризт не беше уверен, че иска да приеме. Когато бе напуснал селището на фермерите, той бе решил, че участта му е да бъде отшелник и като такъв се справяше доста добре — по-добре, отколкото бе очаквал. Предложението бе изкусително обаче, и на практическо ниво Дризт знаеше, че познаването на Общото наречие на региона може да го предпази от доста неприятности. Усмивката на Монтолио стигна почти до ушите му, когато елфът прие.

Свирчо, бухалът обаче, не изглеждаше толкова доволен. С този мрачен елф, или по-конкретно, с неговата пантера, птицата щеше да прекарва по-малко време по удобните ниски клони на дърветата.

— Братовчеде, Монтолио ДеБруши е пуснал елфа при себе си — извика един елф удивено на Келиндил.

Цялата група бе излязла навън, за да търси Дризт, откакто зимата бе свършила. Когато забелязаха, че той е напуснал Прохода на мъртвите орки, елфите и особено Келиндил, се страхуваха от неприятности, страхуваха се, че той може би се е съюзил с Граул и орките.

Келиндил скочи на крака, трудно му бе да приеме удивителните новини. Той бе чувал за Монтолио, легендарният, макар и малко ексцентричен пазител, и знаеше също, че той с всичките си приятели — животни може да прецени нарушителя съвсем точно.