Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Въпреки това, животът на изгнаника — мрачен елф не беше лесен. Всеки ден той трябваше да слиза в подножието до брега на реката и да чупи леда, който се формираше в плитките вирчета, за да успее да си налови риба. Пътят му до тях не беше дълъг, но снегът беше станал дълбок и опасен, често се плъзваше надолу по склона и затрупваше Дризт в мразовитата си прегръдка. Няколко пъти мрачният елф едва бе успял да се изкатери до пещерата си, а крайниците му бяха премръзнали и вкочанени от студ. Той бързо се бе научил да пали огъня, преди да излезе, защото когато се върнеше нямаше сили да държи нито кинжала, нито камъка, за да направи искра.

Дори когато стомахът му беше пълен, дори когато седеше край огъня и меката козина на Гуенивар, мрачният елф се чувстваше измръзнал и нещастен. За пръв път от няколко месеца той отново се съмняваше в решението си да напусне Подземния мрак, а когато отчаянието му нарасна съвсем, Дризт се усъмни и в решението си да напусне Мензоберанзан.

— Аз съм един бездомен нещастник — вайкаше се той в кратките, но чести мигове на самосъжаление. — Със сигурност ще умра тук, премръзнал и самотен.

Мрачният елф нямаше ни най-малка представа какво се случва в този странен свят. Дали топлината, която бе почувствал, когато стъпи за първи път на Повърхността, щеше да се върне отново? Или това беше някакво ужасно проклятие, изпратено от злите му врагове в Мензоберанзан? Това объркване постави Дризт пред трудна дилема: дали трябваше да остане в пещерата и да чака докато свърши тази буря (той не знаеше как по друг начин да нарече зимата), или да напусне речната долина и да потърси място с по-топъл климат?

Може би щеше да напусне долината и пътят през планините щеше да го убие, ако не бе забелязал и друга промяна, настъпила със суровото време. Слънцето залязваше по-рано, а нощта бе станала по-дълга. Дали и то щеше да изчезне напълно, дали и тази земя щеше да се обвие във вечен мрак и студ? Дризт се съмняваше в това. Използвайки малко пясък и празната стъкленица, която бе запазил във вещите си, той започна да измерва времетраенето на деня и нощта.

Надеждите му се стопяваха всеки път, когато измерванията покажеха, че слънцето е залязло по-рано. Сезонът напредваше все повече и повече, а отчаянието на Дризт ставаше все по-силно. Здравето му също се влоши. Когато забеляза първия обрат в сезона и зимното слънцестоене, мрачният елф наистина се бе превърнал в окаяно същество, слабо и треперещо. Едва бе успял да повярва на измерванията си, те не бяха толкова точни, но след няколко дни, вече не можеше да отрече това, което му показваше пясъкът.

Дните ставаха по-дълги.

Надеждите му се възвърнаха. Още от първите дни, в които бе задухал мразовитият зимен вятър, мрачният елф бе заподозрял, че е започнала да настъпва някаква сезонна промяна. Беше наблюдавал мечокът, който с влошаването на времето ловеше все повече риба и сега вярваше, че животното е очаквало зимата и целенасочено е трупало мазнини, за да я преживее.

Тази вяра, както и откритията му за продължителността на деня, успяха да убедят Дризт, че мразовитото време няма да продължи още дълго.

Слънцестоенето обаче, не можа да успокои душата на мрачния елф. Ветровете духаха още по-силно, а снегът продължаваше да вали и да се трупа. Но непоколебимият Дризт До’Урден бе взел твърдо решение — нямаше да позволи на един сезон да сломи неговия дух.

Всичко се промени само за една нощ, или поне така му изглеждаше. Снегът започна да се топи, по реката вече не се образуваше лед, а вятърът донесе по-топъл въздух. Мрачният елф усети прилив на енергия и надежда, който незнайно как успя да го освободи от мъката и бремето на вината. Дризт не разбираше поривите, надигащи се в душата му. Нямаше име, нито представа за всичко, което се случваше, но бе изцяло завладян от безкрайната пролет, като всяко живо същество, обитаващо земите на Повърхността.

Една сутрин, докато Дризт привършваше с вечерята си и се приготвяше за сън, поспаливият му съквартирант се измъкна тежко от спалнята си. Мечокът бе видимо отслабнал, но въпреки това изглеждаше все така страховит.

Мрачният елф го наблюдаваше внимателно, чудеше се дали да призове Гуенивар или да извади ятагана си. Огромният звяр обаче, не му обърна никакво внимание. Той мина покрай него, спря да подуши и да оближе гладкия камък, който Дризт използваше като чиния, после с тромава стъпка се отправи към топлите лъчи на слънцето. Спря на входа на пещерата, прозя се и се протегна толкова блажено, че Дризт веднага разбра — краят на дългата зима беше настъпил. Мрачният елф осъзна и друго — пещерата скоро щеше да стане много тясна за него и това опасно животно. Реши, че при хубаво време, чуждото убежище не му е толкова нужно, че да се бие за него.