Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Търпение, Хутър — мърмореше той. Никой, който наблюдаваше как бързо се придвижва по въжения мост, не би казал, че е сляп, а тези, който познаваха Монтолио със сигурност нямаше да го опишат като такъв. Вероятно биха казали, че зрението му е увредено, но скоро щяха да прибавят, че той въобще не се нуждае от него. Благодарение на уменията и знанията си, и на многото си приятели — животни, старият пазител виждаше заобикалящия го свят много по-добре от хората със здрави очи.

Монтолио протегна ръка и големия бухал кацна на нея, внимателно закрепяйки се с нокти в дебелия кожен ръкав на отшелника.

— Видял си мрачния елф? — попита той.

Бухалът отговори с „у-хуу“, после започна да издава серия от различни и сложни звуци, крясъци и бухания.

Монтолио разбра всичко, обмисли всеки детайл. С помощта на приятелите си, особено на този доста разговорлив бухал, пазителят наблюдаваше мрачния елф от няколко дни. Бе любопитен какво търси това подземно същество по неговите земи. Отначало предполагаше, че елфът е съюзник на Граул, главатарят на орките в долината, но с времето започна да подозира друго.

— Това е добър знак — отбеляза Монтолио, когато се увери, че елфът не се е свързал с оркските племена. Граул бе достатъчно зъл и без могъщи съюзници като мрачните елфи!

И въпреки това, отшелникът не можеше да си обясни как орките не бяха забелязали присъствието на тъмнокожия обитател на Подземния мрак. Вероятно не го бяха видели — елфът се стараеше да остане незабелязан, не палеше огньове (поне до тази нощ) и излизаше навън само след залез-слънце. Монтолио се замисли по-дълбоко и реши, че по-вероятно бе орките да са видели мрачния елф, но да не са се осмелили да отидат при него.

И в двата случая, пазителят гледаше на случката като на приятно развлечение, ангажиращо мислите му, докато подготвяше дома си за настъпващата зима. Монтолио не се страхуваше почти от нищо, нито от появата на мрачния елф. Дори смяташе, че ако това създание и орките не бяха съюзници, сблъсъкът между тях можеше да се окаже добро зрелище.

— Хайде, отлитай — подкани пазителят оплакващия се бухал. — Иди и си хвани някоя мишка!

Птицата веднага разпери криле, прелетя под моста и над него и се отдалечи в тъмната нощ.

— Само внимавай да не изядеш някоя от мишките ми, които пратих да наблюдават мрачния елф — извика Монтолио след него, после се засмя, поклати дългите си бели къдрици и се върна при стълбата в края на въжения мост. Докато се изкачваше, отшелникът се закани, че скоро ще препаше меча си и ще разбере какво прави този мрачен елф в долината.

Старият пазител доста често отправяше подобни закани.

Предупредителните есенни ветрове бързо отстъпиха място на яростните атаки на зимата. Дълго време Дризт не можеше да проумее значението на сивите облаци, но когато над долината се изви буря и заваля сняг, вместо дъжд, мрачният елф беше истински смаян. Беше видял побелелите върхове на планините, но никога не се бе изкачвал толкова високо, за да провери какво е това — просто бе приел, че цветът на скалите е бял. Сега наблюдаваше как снежинките се спускат над долината, как изчезват в бързите води на реката и как се натрупват върху скалите. Когато снегът започна да покрива земята, а облаците се спуснаха съвсем ниско, мрачният елф осъзна ужасен нещо и побърза да призове Гуенивар.

— Трябва да си намерим подслон — обясни той на изморената пантера. Котката се бе върнала в Звездната равнина едва предишния ден. — Трябва да съберем и достатъчно дърва за огън.

По планинския склон от тази страна на реката се виждаха входовете на няколко пещери. Дризт откри една, не много дълбока и мрачна, но достатъчно закътана. Висок скалист хребет защитаваше пещерата от брулещия вятър. Мрачният елф влезе вътре, като поспря на входа, за да привикнат очите му към тъмнината след ослепителния блясък на снега.

Подът на пещерата беше неравен, а сводът и нисък. Пръснати наоколо лежаха големи камъни, а встрани до един от тях, Дризт забеляза още по-тъмно петно, показващо, че там има втора ниша. Мрачният елф остави наръча с подпалки на земята и се отправи към входа, после изведнъж спря. Той и Гуенивар бяха усетили чуждо присъствие в пещерата.

Смелият До’Урден извади ятагана си, плъзна се край големия камък и надникна над него. С помощта на инфрачервеното си зрение успя да различи топлото едро тяло на другия обитател на пещерата, който бе значително по-голям от него. Елфът веднага се досети за съществото, макар че не знаеше името му. Беше го виждал няколко пъти отдалеч, наблюдаваше колко сръчно и с каква скорост успяваше да си улови риба в буйната река, въпреки огромното си тяло.