Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Внушително — промърмори Монтолио.

Дризт само се засмя и тръсна гъстата си бяла коса.

— Сега мога ли да се върна да поспя? — попита той, отправяйки се към хамака си.

Монтолио имаше друга идея. Трябваше да проучи още своя спътник, за да разбере границите на магическите и другите му способности. Нов план се зароди в главата му, но щеше да го приведе в действие, преди да залезе слънцето.

— Чакай — нареди той на Дризт. — Можеш да почиваш по-късно, след залез-слънце. Сега ти и твоите „способности“ ми трябвате. Можеш ли да призовеш кълбо от мрак или ти трябва време, за да изречеш заклинанието?

— Няколко секунди — отвърна Дризт.

— Тогава вземи ризницата и оръжията си и ела с мен. Побързай. Не искам да пропускаме предимството на дневната светлина.

Дризт сви рамене и отиде да се приготви, после последва пазителя в северния край на горичката — един рядко използван район от целия комплекс.

Монтолио падна на колене и дръпна Дризт след себе си, посочвайки му малка дупка в една тревиста могила.

— Едно диво прасе се е заселило тук — обясни му той. — Не желая да го наранявам, но се страхувам да се приближа, за да установя контакт с него. Дивите прасета са ужасно непредсказуеми.

Измина един дълъг момент на мълчание. Дризт се чудеше дали Монтолио просто не изчаква прасето да се появи.

— Хайде, тръгвай — продължи пазителят. — И призови твоето кълбо от мрак точно пред входа на дупката, ако обичаш.

Дризт разбра и облекчената му въздишка накара Монтолио да прехапе устни, за да скрие усмивката си. Секунда по-късно областта пред тревистата могила изчезна в тъмнина. Монтолио направи знак на Дризт да се крие зад него и да влиза.

Дризт се напрегна — огледа се и се ослуша. Неочаквано пред него се разнесоха няколко пронизителни изквичавания, после се чу уплашеният вик на Монтолио. Елфът скочи и се втурна стремително напред, като почти се спъна в проснатия си на земята приятел.

Старият боец простена и изпъшка, но не отговори на нито един от високите викове на елфа. Като не намери никакво прасе, Дризт се наведе, за да разбере какво се е случило, но отскочи, когато видя Монтолио да се извива, притискайки гръдния си кош.

— Монтолио — прошепна той, мислейки си, че старият човек е сериозно наранен. Наведе се, за да говори в ухото му, но се изправи значително по-бързо, защото щитът на Монтолио неочаквано се блъсна в главата му. — Дризт е! — извика елфът, разтривайки бързо оформящата се синина. Той чу как Монтолио скочи след него, а после и звука на меча му, изваден от ножницата.

— Разбира се, че е Дризт — изкряка Монтолио.

— Но какво стана с прасето?

— Прасето ли? — повтори пазителят. — Тук няма никакво прасе, глупав елф такъв. И никога не е имало. Тук сме само ние един срещу друг. Време е за малко веселба!

Едва сега Дризт разбра всичко. Монтолио го бе измамил, използвайки кълбото от мрак просто, за да му отнеме предимството на зрението. Той го предизвикваше да се бият при равни условия.

— С плоското на остриетата! — отвърна Дризт, склонен да си поиграят. Колко обичаше той подобни изпитания в Мензоберанзан със Закнафейн!

— В името на живота ти! — отвърна Монтолио със смях, който избликна направо от коремчето му.

Пазителят замахна дъговидно с меча си, но ятаганът на Дризт го отклони на безопасно разстояние. Елфът отвърна с два бързи и къси прави удара — атака, която би сразила много противници, но изтръгна само два звука от щита на Монтолио, който вече се бе подготвил. Сигурен за позицията на Дризт, той го изтласка рязко напред.

Елфът бе избутан, преди да успее да се дръпне от пътя му. Мечът на Монтолио отново го атакува от същата страна, но Дризт парира удара. Щитът на стария мъж се спусна направо, но Дризт устоя на устрема му, като упорито заби пети в земята.

Тогава умелият войн протегна щита си нагоре, повличайки едно от остриетата на Дризт и нарушавайки баланса му, а после с вик спусна меча си към средата на тялото му.

По някакъв начин сега елфът успя да усети атаката. Надигна се на пръсти, доверявайки се на интуицията си и рязко изхвърли задника си назад. При цялото си отчаяние все още можеше да усети връхлитането и изсвистяването на меча край него.

Дризт премина в настъпление, предприемайки няколко хитри и сложни техники, с които смяташе да сложи край на този изпит. Монтолио обаче, предугади всяка от тях и всички усилия на Дризт бяха възнаградени със същия звук на ятагана върху щита. После пазителят нападна и елфът се оказа силно притиснат. Той не бе начинаещ в битките без светлина, но Монтолио, бе прекарал всеки час от всеки свой ден като слепец и действаше с такава лекота, като че ли имаше идеално зрение.