Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Страхувах се, че ще загубя себе си и принципите си и ще стана примитивно, диво чудовище — каза той на границата на отчаянието. Но после емоционалната вълна, която беше самата му същност, се надигна отново и лицето му се озари от усмивка, докато си припомняше времето с Белвар, най-почитаният надзирател и Трак, печът, превърнат в клюнесто изчадие. Усмивката му беше кратка, защото разказът на Дризт неочаквано го отведе до мястото, където Трак падна убит от неживото чудовище на матрона Малис. Още един приятел бе умрял по негова вина. И съвсем навреме, щом елфът стигна до излизането си на Повърхността, над източните планини пукна зората. Сега Дризт подбираше думите си по-внимателно, защото не бе готов да разкрие трагедията с фермерското семейство от страх, че Монтолио ще го осъди и ще сложи край на новоизградената им връзка. Разумът на Дризт можеше и да му нашепва, че не той е убил фермерите, че дори е отмъстил за смъртта им, но вината е необяснимо чувство и елфът все още не можеше да намери думи да опише станалата трагедия.

Мъдрият и стар Монтолио имаше верни разузнавачи в целия район и знаеше, че Дризт крие нещо. Когато се срещнаха за пръв път, елфът бе споменал фермерското семейство, а и Монтолио бе чул за цял род, заклан в Малдобар. Той не бе повярвал дори за минута, че Дризт може да е участвал в това, но подозираше, че по някакъв начин е замесен в него. Все пак, той не го притисна. Дризт беше по-честен и много по-многословен, отколкото Монтолио бе очаквал и наемникът бе уверен, че елфът ще попълни очевидните празнини в разказа си, когато сам реши.

— Добър разказ — проговори накрая той. — За своите няколко десетилетия си преживял повече, отколкото други елфи за триста години. Но раните ти не са много и ще зараснат.

Дризт не бе толкова убеден и му хвърли скръбен поглед, а Монтолио можеше да му предложи само утешително потупване по рамото, докато ставаха и се отправиха към леглата си.

Елфът още спеше, когато Монтолио събуди Свирчо и завърза дебела бележка за крака на бухала. Свирчо не остана много доволен от инструкциите му, пътуването можеше да продължи седмица — ценно и приятно време на тези височини за лов на мишки и гнездене. Но въпреки цялото си бухане той не можеше да не се подчини.

Свирчо наежи перата си, хвана първия порив на вятъра и се извиси с усилие към покритите със сняг планински вериги, които щяха да го заведат до Малдобар, а ако бе необходимо и отвъд него — до Сундабар. Монтолио знаеше от своите разузнавачи, че сестрата на господарката на Града на сребърната луна, известна пазителка с не по-малка от неговата слава, беше все още в този район и изпрати Свирчо да я намери.

— Няма-ли-да-има-край-това? — изстена елфидът, наблюдавайки яките мъже, вървящи по пътеката. — Първо-злите-мрачни-елфи, а-сега-и-тези-скотове! Ни-кога-ли-няма-да-се-отърва-от-тази-напаст!

Тифанис се плесна през устата и спусна краката си на земята толкова бързо, че изкопа малка дупка в пръстта.

Надолу по пътеката едно голямо, осеяно с белези жълто куче ръмжеше и оголваше зъбите си и той, осъзнавайки, че животното вдига доста шум, го връхлетя, описвайки широк полукръг, прекосявайки пътеката далеч зад пътниците, като мина от другата му страна. Жълтото куче, все още гледайки в обратната посока, вирна глава и объркано заскимтя.

Дризт и Монтолио не казаха нищо за разказа на елфа през следващите няколко дни. Дризт размишляваше над болезнените си спомени, а Монтолио тактично му даде времето, от което се нуждаеше. Вършеха ежедневната си работа методично и с по-малко ентусиазъм, но и двамата разбираха, че отчуждението им бе нещо краткотрайно.

Постепенно те станаха по-близки, което подхрани надеждата на Дризт, че може отново да намери толкова верен приятел, колкото Белвар или дори Закнафейн. Една сутрин обаче, елфът бе събуден от глас, който познаваше твърде добре и отначало помисли, че неговото време с Монтолио е стигнало до своя край.

Пропълзя до дървената врата, която защитаваше стаята му, прокопана в земята, и погледна навън.

— Мрачен елф, Муши — казваше Роди МакГристъл, държейки в ръка счупен ятаган. Изглеждаше още по-едър под многобройните пластове кожа, които носеше, яхнал малък, но жилав жребец и застанал на ръба на стената, обграждаща долината. — Виждал ли си го?

— Да съм го виждал? — повтори Монтолио саркастично, намигайки демонстративно с млечнобелите си очи. Но Роди не се засмя.

— Знаеш какво имам предвид! — изръмжа той. — Виждаш повече отколкото много от останалите, така че не се прави на глупак! — Тогава кучето на Роди, разкривайки зловещия белег, който Дризт му бе оставил, усети позната миризма и започна да души възбудено и да се върти напред-назад около пътеката към долината.