Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Предводителят на гоблините непокорно пъхна палци във въженцето, на което се държаха панталоните му.

Изведнъж из малката пещера отекна силен тътен от думкане по камъка. Брук и останалите гоблини се заоглеждаха нервно наоколо, а Дризт не изпусна отворилата се възможност.

— Нима имате смелостта да ни се противопоставяте? — изкрещя той и вождът на племето изведнъж се оцвети в лилавите пламъци на вълшебен огън. — Тогава глупавият Брук ще загине пръв!

Дризт още не беше довършил изречението си, когато предводителят на гномовете хукна да бяга и изчезна в тунела, посочен от мрачния елф. В знак на подкрепа всички гоблини от племето се втурнаха след своя водач. Най-бързоногият дори успя да го изпревари.

Няколко минути по-късно, Белвар и останалите миньори започнаха да се появяват край всеки коридор.

— Помислихме си, че може би се нуждаете от помощта ни — обясни надзирателят с митрилните ръце, удряйки с чукчето си по камъка.

— Подбирането на точния момент и преценката ви бяха безукорни, най-почитаеми надзирателю — промълви Брикърс, след като поовладя смеха си. — Перфектен, както винаги. Такъв е Белвар Дисенгалп!

Малко по-късно керванът на свиърфнеблите потегли отново. Цялата група беше развълнувана и развеселена от събитията, случили се през последните дни. Лукавите гномове смятаха себе си за много разсъдлива и хитра раса, особено що се отнасяше до избягването на неприятности.

Когато всички пристигнаха в Блингденстоун, веселието се превърна във всеобщ празник. Гномовете се славеха като сериозен и работлив народ, но умееха да веселят не по-зле от всяка друга раса във Владенията.

За пръв път, от четири десетилетия насам, Дризт До’Урден се чувстваше у дома си и въпреки че по произход мрачният елф се различаваше от свиърфнеблите, с тях той беше по-безгрижен от всякога. А Белвар Дисенгалп никога повече не потрепери, когато го наричаха „Най-почитания надзирател в Блингденстоун“.

Неживият беше объркан. Точно, когато бе започнал да вярва, че жертвата му се крие зад стените на града на лукавите гномове, магическата сила на заклинанията, които му бе направила матрона Малис, усети присъствието на Дризт в тунелите. В този миг мрачният елф, а и миньорите-свиърфнебли бяха извадили голям късмет, защото когато усети това, Закнафейн се намираше далеч от тях. Той проправи пътя си през тунелите и избегна няколко патрула на гномовете. Всяка съзнателно пропусната среща се превръщаше в изпитание както за Закнафейн, така и за матрона Малис. Върховната жрица на Лот седеше на трона си в далечния Мензоберанзан и с всяка изминала минута ставаше все по-нетърпелива и неспокойна.

Тя искаше да вкуси кръвта на всичко живо, изпречило се на пътя на зомбито, то, от своя страна се придържаше към целта си и правеше всичко възможно, за да се приближи до жертвата си. Но изведнъж следата се изпари.

Брук изръмжа от яд, когато на следващия ден в лагера му се появи друг мрачен елф. Към него не бяха насочени копия, никой не посмя да се промъкне наблизо.

— Тръгнахме си, както ни наредихте! — оплака се вождът и застана пред племето си още преди да е повикан. Знаеше, че така или иначе подчинените му щяха да го посочат.

Зомбито не показа с нищо, че е разбрало думите на гоблина и продължи да върви към него с извадени мечове.

— Ние… — започна предводителят, но последните му думи бяха заглушени от клокоченето на кръвта. Закнафейн извади меча си от гърлото на гоблина и се спусна към другите от племето.

Създанията се втурнаха да бягат на всички страни. Няколко се озоваха в капан между неживия мрачен елф и каменната стена, вдигнаха грубо издяланите си копия, за да се предпазят от зомбито, ала то се хвърли срещу тях, изби оръжията им и ги накълца на парчета. Едно от злощастните същества успя да хвърли копието си между мечовете на Закнафейн и да го забие в бедрото му.

Неживото чудовище дори не потръпна. То се обърна към гоблина и го повали със серия от светкавично бързи, идеално премерени удари, които отсякоха главата и двете му ръце.

В края на битката в пещерата лежаха проснати петнайсет трупа, племето се бе пръснало и злощастните създания още не спираха да бягат из тунелите в този район. Зомбито, цялото обляно в кръвта на своите врагове, напусна пещерата и продължи търсенето си.

В Мензоберанзан, в преддверието на големия параклис на дома До’Урден матрона Малис почиваше. Върховната жрица беше изтощена до крайност, но въпреки това изпитваше и моментно удовлетворение. Тя усещаше всяко убийство на Закнафейн; вълни от екстаз я заливаха всеки път, когато той, нейното неживо творение, забиеше меча си в тялото на поредната жертва.