Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Отговорност за своята група поема винаги надзирателят — отвърна Белвар. — Само един началник, какъвто бях аз, може да свика подобна миньорска експедиция и след това той сам трябва да поеме отговорността за собствените си решения.

— Ти си решил да доведеш групата си толкова близо до Мензоберанзан?

— Да.

— Направил си го по своя собствена воля? — продължи Дризт. Вярваше, че познава обичайте на лукавите гномове достатъчно добре, за да знае, че повечето от изключително важните решения, ако не и всички, се взимат по демократичен път. — Значи без думата на Белвар Дисенгалп миньорската група никога е нямало да навлезе в този район?

— Знаехме за залежите — обясни надзирателят. — Богато рудно находище. В съвета решихме, че можем да рискуваме и да навлезем по-близко до Мензоберанзан. Аз поведох определената група.

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг — каза Дризт, нарочно използвайки думите на гнома.

— Един надзирател трябва да поеме отговор… — започна Белвар, отмествайки погледа си от Дризт.

— Но те не те обвиняват — промълви елфът и проследи празния поглед на приятеля си, отправен към каменната врата. — Те, те почитат, загрижени са за теб.

— Те ме съжаляват! — изръмжа Белвар.

— Нима с нещо си заслужил съжалението им? — извика Дризт в отговор. — Нима са нещо повече от теб? Нима си просто един безпомощен инвалид?

— Никога не съм бил!

— Тогава върви с тях! — изкрещя му елфът. — Виж дали наистина те съжаляват. Изобщо не вярвам в това, но ако подозренията ти се окажат истина, ако твоите миньори наистина съжаляват своя най-почитан надзирател, тогава просто им покажи кой наистина е Белвар Дисенгалп! Но ако другарите ти не те обвиняват, ако не изпитват съжаление към теб, тогава не се нагърбвай повече с това бреме!

Белвар остана дълго загледан в Дризт, но не отговори.

— Всички миньори, които са те придружили на експедицията, са знаели какъв риск поемат като се приближават толкова до Мензоберанзан — припомни му Дризт, а после на лицето му се изписа усмивка: — Нито един от вас, включително и ти, не е знаел, че Дризт До’Урден ще поведе бойния отряд срещу групата ви. Ако знаехте, със сигурност щяхте да си останете вкъщи.

— Магга каммара! — промърмори Белвар и невярващо поклати глава. Дризт имаше особено чувство за хумор, но за пръв път от едно десетилетие възрастният свиърфнебъл се чувстваше по-добре. Той стана от масата, ухили се на Дризт и се запъти към малката си стаичка.

— Къде отиваш сега? — попита го елфът.

— Да си почина. Събитията от деня вече ме изтощиха.

— Миньорската експедиция ще тръгне без теб.

Гномът се обърна назад и скептично погледна към госта си. Нима този мрачен елф наистина очакваше, че Белвар Дисенгалп ще пренебрегне с лека ръка всичките години, прекарани в чувство на вина, за да замине начаса с миньорите?!

— Мислех, че си по-смел — промълви Дризт. Лицето на възрастния свиърфнебъл съвсем спонтанно придоби смръщен вид и Дризт разбра, че е открил слабото място в защитата на самосъжаляващия се Белвар.

— Много си дързък — с гневна физиономия изръмжа гномът.

— Дързък, но не и страхлив — отвърна мрачният елф.

Възрастният надзирател закрачи бясно наоколо, а мускулестите му гърди се повдигаха тежко при всяко вдишване.

— Ако не ти харесва да те наричам така, поне ме опровергай! — изкрещя Дризт право в лицето му. — Върви с миньорите. Покажи им кой е Белвар Дисенгалп, докажи го и на себе си!

Белвар удари митрилните си ръце една в друга.

— Тичай да си вземеш оръжията! — нареди той.

Дризт се поколеба. Нима бе предизвикан на дуел? Дали не беше прекалил в опитите си да отърве надзирателят от чувството му за вина?

— Вземи си оръжията, Дризт До’Урден! — изрева Белвар. — Ако аз ще ходя с миньорите, и ти ще трябва да дойдеш с мен!

Развълнуван, Дризт хвана главата на своя домакин в тъничките си ръце и леко удари челото си в неговото. Двамата приятели си размениха погледи, в който се четеше дълбоко уважение и привързаност. Още в същия миг мрачният елф изскочи навън и излетя като стрела към управителния център на града, за да си прибере сребърната ризница, плаща пиуафуи и ятаганите.

Белвар се удари с ръка по главата и едва не се строполи на пода, не можеше да повярва на очите си, но продължи да наблюдава хвърчащия като стрела мрачен елф.

Май пътуването щеше да се окаже интересно.

Надзирател Брикърс прие с охота Белвар и Дризт, въпреки че зад гърба на мрачния елф хвърли любопитен поглед към своя сънародник, сякаш за да се увери в порядъчността на неговия странен гост. Дори подозрителният началник не можеше да отрече ползата от мрачен елф — съюзник в дивата пустош на Подземния мрак, особено когато слуховете за наличието на мрачни елфи в източните тунели се оказаха верни.