Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

— Разширяват обсега на патрулите си? — предположи един от съветниците.

— Дезертьори убийци? — попита друг, но нито едно от предположенията не изглеждаше вероятно. Тогава с развълнуван глас се обади трети съветник:

— Търсят нещо — догадката му бе съвсем простичка и очевидна, но успя да изненада всички.

Кралят на свиърфнеблите тежко отпусна глава в дланите си. Току-що бе чул вероятното обяснение на проблема и се чувстваше глупаво, че не се е досетил по-рано.

— Но какво? — попита друг съветник, очевидно изпълнен със същите чувства. — Мрачните елфи рядко копаят камъка. А и миньорството никак не им се удава, пък и не е нужно да се отдалечават толкова от Мензоберанзан, за да открият скъпоценни метали. Какво ли търсят елфите толкова близо до Блингденстоун?

— Нещо, което са изгубили — отвърна кралят. Изведнъж си бе спомнил за мрачния елф, дошъл, за да живее сред народа му. Всичко изглеждаше прекалено логично, за да бъде съвпадение. — Или по-скоро някого — добави Шниктик и гномовете веднага разбраха намека му.

— Може би ще трябва да поканим нашия гост, мрачния елф, на някое от събранията?

— Не — отвърна кралят. — Но може би се налага да следим по-отблизо този Дризт. Съобщете нареждането ми на Белвар Дисенгалп, а то е, че този мрачен елф не бива да бъде изпускан от поглед. И Фърбъл — обърна се Шниктик към съветника до себе си, — щом като установихме, че ни застрашава война с мрачните елфи, значи е време да пуснем шпионската ни мрежа в действие. Донесете ми информация от Мензоберанзан и то бързо! Не ми е приятно разни мрачни елфи да се мотаят на прага ми. А те го правят, така че забравете за добросъседството.

Съветник Фърбъл, началникът на секретните отряди в Блингденстоун, кимна, макар че не бе очарован от заповедта на краля. Информацията от Мензоберанзан се заплащаше скъпо и често се оказваше добре премислена измама, която прикриваше истината. Фърбъл не обичаше да си има работа с никого или нищо, което можеше да го надхитри, а мрачните елфи бяха на първо място в черния му списък.

Неживият проследи с поглед отдалечаването на поредния патрул надолу по криволичещия тунел. Тактическата мъдрост на това създание, което в миналото бе най-изкусният повелител на меча в цял Мензоберанзан, бе спряла ненаситната му за кръв ръка. Последните няколко дни Закнафейн прекара в търпеливо проучване. Той не разбра причината за прииждащите, все по-многобройни, отряди на гномовете, но усещаше, че мисията му ще бъде изложена на риск, ако атакува някой от тях. Нападение срещу един толкова добре организиран враг щеше най-малкото да вдигне голяма тревога в тунелите и неуловимият Дризт щеше да я чуе със сигурност.

По същата причина през последните дни, зомбито се опитваше да усмирява кръвожадната си природа и да избягва срещите си с другите обитатели на района, за да прикрие следите си от свиърфнеблите. Злата воля на Малис До’Урден следваше Закнафейн на всяка крачка; мислите й отекваха в съзнанието му, подбуждаха го да побърза и да сложи край на великото си отмъщение. С кръвта, която бе пролял наскоро, той бе успял да укроти коварната й воля, но не задълго. Въпреки всичко, с помощта на тактическата си мъдрост, неживото създание успя да надделее над свирепите призиви на матроната. Съществото, в което се бе превърнал Закнафейн, знаеше, че ще намери покой, само когато Дризт До’Урден се присъедини с него във вечния му сън.

Докато лукавите гномове отминаваха, зомбито задържа мечовете си прибрани в ножниците им. А когато покрай него премина втори патрул от изтощени свиърфнебли и се отправи на запад, в съзнанието на Закнафейн се прокрадна нова мисъл. Ако тези гномове се срещаха толкова често из този район, нямаше начин Дризт да не се е сблъскал с тях.

Този път неживият не остави бойния отряд да се изгуби от погледа му. Той се спусна надолу от скривалището си, покрития със сталактити таван, и се затича след патрула.

Изведнъж в съзнанието му, като спомен от предишния му живот, изскочи името Блингденстоун.

— Блингденстоун — опита се да каже зомбито.

Това бе първата дума, която неживото чудовище, създадено от матрона Малис, се бе опитало да произнесе, ала без резултат.

Името на града прозвуча като неразбираемо ръмжене.

През изминалите дни Дризт излизаше често със Селдиг и новите си приятели. Белвар им бе заръчал да прекарват времето си в спокойни и не много буйни игри и да не молят мрачният елф да им разиграва сцени от вълнуващите битки, които бе водил из дивите земи на Подземния мрак.