Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

Белвар отново сви рамене.

Мрачният елф се намръщи:

— Виждал съм те как работиш с митрилните си ръце — започна той. — Няма да си ненужен в нито една група! Напротив! Как може да се чувстваш негоден, когато всички около теб мислят точно обратното?

Възрастният свиърфнебъл удари със своята ръка — чук по масата и камъкът се пропука.

— Мога да троша скали по-бързо от повечето от тях! — яростно изрева надзирателят. — А ако ни нападнат чудовища… — гномът размаха своята ръка — кирка така заплашително, че Дризт нито за секунда не се усъмни, че закръгленият като малко буренце, гном може да борави прекрасно с ръцете си.

— Приятен ден, много почитаеми надзирателю! — чу се за последно гласът. — И този път, като всеки друг, де уважим решението ви, но знайте, че вашето присъствие ще ни липсва.

Дризт се загледа с любопитство в своя домакин и не след дълго го попита:

— Но защо тогава? Ако наистина си способен толкова, колкото вярват всички, включително и ти самият, защо не се присъединяваш към тях? Знам колко много вие, свиърфнеблите, обичате тези експедиции и въпреки това ти пак не си заинтригуван. Никола не разказваш за приключенията си в земите отвъд Блингденстоун. Аз ли те задържам тук? Длъжен ли си да ме наблюдаваш?

— Не — отвърна Белвар, а гръмкият му глас отекна в ушите на Дризт. — Беше ти позволено да вземеш оръжията си обратно, мрачни елфе. Не се съмнявай в нашето доверие.

— Тогава…? — започна Дризт, но изведнъж се спря, прозрял истината за неувереността на възрастния гном. — Битката — меко промълви той, почти извинително. — Онзи отвратителен ден преди повече от десет години?

Белвар отново сбърчи нос и рязко се обърна на другата страна.

— Обвиняваш се за смъртта на събратята си?! — повиши тон Дризт, осъзнал правотата на думите си. Но въпреки това още не можеше да повярва, че наистина това е причината за терзанията на неговия домакин.

Когато Белвар се обърна, в очите му имаше сълзи и елфът разбра, че наистина е бил прав.

Дризт прокара пръсти през гъстата си бяла коса. Не знаеше какво да каже, не знаеше как да помогне на своя приятел. Нали сам бе повел патрула на мрачните елфи към миньорската група на свиърфнеблите — знаеше, че вината за случилото се не е на нито един от лукавите гномове. Това беше така, но как можеше да го обясни на възрастния свиърфнебъл?

— Спомням си този пагубен ден — започна неуверено мрачният елф. — Спомням си го сякаш беше вчера, сякаш този злокобен миг ще остане завинаги запечатан в съзнанието ми.

— Както и в моето — прошепна Белвар Дисенгалп.

Дризт кимна.

— Значи и двамата се чувстваме по този начин — добави той. — Хванати в един същи капан, в паяжината на вината.

Гномът го погледна с любопитство, без да разбира напълно думите му.

— Аз бях този, които поведе патрула на мрачните елфи — обясни Дризт. — Аз намерих вашата група, мислейки, че вие сте убийци, възнамеряващи да нападнат Мензоберанзан.

— Ако не беше ти, щеше да е някой друг.

— Но никой нямаше да води отряда толкова добре, колкото аз. Там навън — промълви мрачният елф и погледна към вратата, — в пустошта, винаги съм се чувствал като у дома си. Това беше моя територия.

Малко по малко Белвар започна да се вслушва във всяка дума, така както се надяваше Дризт.

— Аз бях този, който победи земния дух — продължи той; гласът му бе равен и в него нямаше и следа от гордост. — Ако не бях аз, битката щеше да се окаже неравностойна. Много свиърфнебли щяха да останат живи и да се завърнат в Блингденстоун.

Белвар не можа да прикрие усмивката си. Имаше нещо вярно в думите на Дризт, защото именно той бе изиграл ключовата роля в победата на мрачните елфи. Но гномът усети, че елфът се опитва да разсее вината му и леко изопачава истината.

— Не разбирам как можеш да виниш себе си — каза Дризт с усмивка и надежда, че лекомисленият тон на думите му ще поуспокои Белвар. — Когато Дризт До’Урден е начело на боен отряд мрачни елфи, никой няма шанс.

— Магга каммара! Не се шегувай с толкова болезнени неща — отвърна Белвар, но се засмя, колкото и да не му се искаше.

— Съгласен съм — отвърна елфът, веднага възвърнал сериозността си. — Но да си правиш шеги с тази трагедия е не по-малко налудничаво от това цял живот да таиш вина за едно нещастие, за което никой не е виновен. Не, всъщност има виновни — бързо се поправи Дризт. — Вината тегне върху плещите на Мензоберанзан и неговите обитатели. Техният зъл нрав причини тази трагедия. Жестокото им ежедневие е обрекло на смърт миролюбивите ти приятели.