Р. Салваторе - Трилогия за мрачния елф

В началото, когато Дризт излизаше навън, Белвар винаги го наблюдаваше от вратата. Надзирателят имаше доверие на своя гост, но знаеше какво е преживял и през какви перипетии е минал. Някога елфът бе водил ожесточен и суров живот и този факт не трябваше да се пренебрегва.

Скоро, обаче, всички, които наблюдаваха Дризт, включително и Белвар, осъзнаха, че елфът се чувства спокоен в компанията на младите свиърфнебли и не заплашва с нищо жителите на Блингденстоун. Дори разтревоженият от събитията, ставащи отвъд границите на града, крал Шниктик се съгласи, че на Дризт — може да се разчита.

Една сутрин Белвар съобщи на госта си: — Имаш посетител. Дризт последва надзирателя до каменната врата и си помисли, че тази сутрин Селдиг е дошъл да го повика по-рано. Когато Белвар отвори вратата, мрачният елф едва не припадна от изненада. На прага не стоеше никакъв свиърфнебъл, а една огромна черна пантера.

— Гуенивар! — извика Дризт и се приведе леко напред, за да посрещне хвърлилата се насреща му котка. Тя го събори на пода и игриво започна да го потупва с голямата си лапа.

Най-накрая, когато елфът успя да се измъкне изпод пантерата и седна на земята, Белвар се приближи и му подаде статуетката от черен оникс.

— На съветника, отговорник по проучването на пантерата, му беше мъчно да се раздели с нея — каза му той. — Но Гуенивар, преди всичко, е твоя приятелка.

Дризт не можа да намери подходящи думи, с които да благодари на своя домакин. Преди да му върнат пантерата, лукавите гномове от Блингденстоун се държаха с мрачния елф много по-добре, отколкото той заслужаваше, или поне отколкото вярваше, че заслужава. Сега те му връщаха вълшебния предмет, който притежаваше такава сила — този жест трогна дълбоко душата на Дризт.

— Когато ти е удобно, можеш да отидеш до управителния център на града, сградата, в която бе задържан под стража, и да си вземеш ризницата и оръжията — продължи Белвар.

Припомнил си случката със статуята на василиска, Дризт не беше много сигурен, че трябва да ходи до центъра на града. Какви ли последствия щеше да има тогава, ако беше въоръжен не с колчета, ами с остри като бръснач елфически ятагани?

Възрастният гном се досети за притесненията му и го успокои:

— Ще ги държим тук и ще ги пазим. А и ти винаги ще можеш да си ги вземеш, ако се нуждаеш от тях.

— Длъжник съм ти. На теб и на цял Блингденстоун.

— За нас приятелството не е задължение — намигна му Белвар. После се върна в стаичката си, за да остави на спокойствие двамата приятели — Дризт и Гуенивар.

Селдиг и останалите млади свиърфнебли се забавляваха много, когато мрачният елф и пантерата излязоха навън. Докато наблюдаваше как котката си играе с гномовете, Дризт не можа да не си припомни онзи трагичен ден преди десет години, в който Масой използва Гуенивар, за да убие последните миньори от групата на Белвар, осмелили се да побегнат. Очевидно пантерата също се стараеше да потиска този спомен, защото тя и младите гномове си играха заедно цял ден.

Дризт искаше да може да забрави и грешките от собственото си минало така лесно.

Няколко дни по-късно Белвар и Дризт се наслаждаваха на закуската си, когато отвън се чу вик:

— Многопочитаеми надзирателю!

От погледа на мрачния елф не убягна болката, която като облак премина над Белвар и помрачи широкото му лице. Дризт вече познаваше приятеля си достатъчно добре и знаеше, че винаги когато гномът сбърчи орловия си нос по този начин, това неминуемо означава, че в душата си той се терзае за нещо.

— Кралят отново отвори източните тунели — продължи гласът. — Носят се слухове, че на един ден оттук има богато рудно находище. За мен ще е чест ако Белвар Дисенгалп се присъедини към експедицията ми.

По лицето на Дризт се разля обнадеждена усмивка, но не защото искаше да пътува, а защото бе забелязал, че Белвар страни от другите свиърфнебли. Сега виждаше шанс това да се промени — сам знаеше, че по природа гномовете не бяха необщителни и саможиви.

— Това е надзирател Брикърс — намусено обясни възрастният гном, без ни най-малко да споделя ентусиазма на своя приятел. — Един от онези, които идват преди всяка експедиция, тропат на вратата ми и ме молят да се присъединя към групата им.

— И ти никога не отиваш с тях — добави Дризт.

Белвар сви рамене:

— Молят ме от вежливост, не от друго — промълви той, бърчейки нос и скърцайки със зъби.

— Не си достатъчно способен, за да отидеш с тях — заяви със сарказъм Дризт. Най-накрая вярваше, че е открил причината за отчаянието на приятеля си.