Брандън Сандърсън - Душата на императора

— Наистина — съгласи се арбитърът. — Ти ли му внуши да постъпи така?

— Не — отговори Гаотона. — Отказа да слуша каквито и да било съвети относно речта си. И все пак този ход изглежда като нещо, което би направил старият Ашраван — Ашраван от преди едно десетилетие.

— Значи не е съвършено копие — заключи Фрава. — Ще трябва да го имаме предвид.

— Да — съгласи се Гаотона.

В ръката си държеше нещо — малък, дебел тефтер, който Фрава не бе виждала преди.

От дъното на ложата се разнесе тихо шумолене и една от прислужничките на Символа на Фрава влезе, като подмина арбитър Стивиент и арбитър Ушнака. Младото момиче се приближи от едната страна на Фрава и се наведе.

Арбитърът я изгледа неодобрително.

— Какво толкова важно се е случило, че да ме безпокоиш тук?

— Простете, ваша милост — прошепна момичето. — Но ме помолихте да подготвя кабинета ви за съвещанията следобед.

— И? — попита Фрава.

— Влизали ли сте там вчера, ваша милост?

— Не. Покрай главоболията с онзи Кръвноотпечатващ и заповедите на императора, пък и… — Фрава смръщи вежди още по-силно. — Какво има?

Шай се обърна и погледна към имперската столица. Градът се простираше върху група от седем високи хълма; на върховете на шест от тях имаше по една къща, в която се помещаваха основните фракции, а на върха на този, който се намираше в центъра, се извисяваше дворецът.

Конят до нея не приличаше по нищо на онзи, който бе откраднала от конюшните на двореца. Липсваха му някои зъби и вървеше с наведена глава и превит гръб. Козината му изглеждаше така, сякаш не е била минавана с четка от години, и беше толкова недохранен, че ребрата му се брояха ясно като по дървената облегалка на някой стол.

Шай се бе укривала в града през последните дни — използвала беше Отражението на същността, което я превръщаше в просякиня, за да се слее с обстановката в затънтените улички на пропадналите квартали в столицата. С помощта на тази маскировка и маскировката на коня бе успяла да излезе от града без никакви проблеми. Но след като се отдалечи, отстрани Отражението от себе си. Да мисли като просякиня беше… неприятно.

Отпусна ремъците на седлото на коня, протегна се под корема му и пъхна един от ноктите си под ръба на мътно светещия печат там. Успя да го отлепи с известни усилия, и Фалшификацията спря да действа. Конят незабавно се преобрази — гърбът му се изправи, главата се вдигна високо, а хълбоците му се наляха. Животното залитна несигурно, огледа се насам-натам и подръпна юздите, които Шай беше хванала. Бойният кон на Зу беше наистина прекрасен звяр — в някои части от империята би могла да го размени срещу малка къща.

Сред припасите, които носеше на гърба си, бе скрита и картината, която Шай бе откраднала — отново — от кабинета на арбитър Фрава. Фалшификация. Никога досега не бе имала причина да краде някое от собствените си творения. Беше някак… смешно. Бе оставила празната рамка, а в средата ѝ бе издълбала на стената отзад една-единствена реоска руна. Значението ѝ не беше особено приятно.

Тя потупа коня по врата. Доста добра печалба — като се имаше предвид ситуацията. Хубав кон и картина, която — макар и фалшива — бе толкова реалистична, че дори притежателката ѝ я беше смятала за оригинал.

„Сега изнася речта си“, помисли си Шай. „Иска ми се да можех да я чуя.“

Перлата в короната ѝ, шедьовърът на цялата ѝ кариера носеше скиптъра на имперската власт. Това я изпълваше с гордост и вълнение, но именно те я бяха накарали да продължи нататък. Дори стремежът да го съживи не беше основната ѝ цел, нито пък причината за трескавата ѝ работа. Не — бе дала всичко от себе си, защото искаше да внедри в душата няколко определени промени. Може би месеците, през които бе откровена с Гаотона, я бяха променили.

„Ако проследиш с молива очертанията на някоя рисунка отново и отново на най-горния лист от цялата купчина“, помисли си Шай, „накрая ще се е отпечатал на всички листа. Дълбоко надолу.“

Тя се обърна и извади Отражението на същността, което щеше да я превърне в ловец, способен да оцелее в дивата природа. Фрава щеше да очаква от нея да върви по пътищата — но вместо това, тя щеше да поеме право през най-големия гъсталак, в самото сърце на Соджианската гора. Там щеше да може да се скрие най-добре. След няколко месеца щеше да я напусне и да продължи внимателно през провинцията, откъдето щеше да се заеме със следващата си задача: да открие императорския шут, който я беше предал.