Брандън Сандърсън - Последната империя

Келсайър разпали калай.

Не беше никак трудно след толкова години постоянни упражнения. Калаят се намираше в стомаха му, заедно с други аломантични метали, погълнати с намерение да бъдат използвани при нужда. Той се пресегна с ума си, докосна калая и разбуди сили, които все още не разбираше съвсем добре. Калаят се разгоря вътре в него и раздразни стомаха му, както когато си погълнал твърде бързо гореща напитка.

Аломантична сила изпълни тялото му и подсили сетивата му. Сега Келсайър виждаше съвсем ясно всички подробности в помещението. Потъмнелите въглени се разгоряха до ослепителен огън. Усещаше неравностите на седалката под себе си. В устата му се пробуди вкусът на изядения по-рано комат хляб. И което е най-важното, чуваше неестествено ясно далечните писъци. Крещяха двама души. Възрастна старица и млада жена — вероятно още дете. Виковете на девойката се отдалечаваха.

— Бедната Джес — промълви жената до Келсайър и гласът й прокънтя в ушите му. — Това нейно момиче си беше истинско проклятие. За скаа е по-добре да нямат хубави дъщери.

Тепър кимна.

— Беше ясно, че рано или късно лорд Трестинг ще проводи хора да му я заведат. Всички го знаехме. И Джес също.

— И все пак е жалко — подхвърли друг мъж.

Писъците се чуваха все по-отдалече. Черпейки сили от горящия калай, Келсайър бе в състояние да определи посоката съвсем точно. Гласът на девойката се придвижваше към господарското имение. Звуците пробудиха нещо в него и той почувства, че лицето му пламва от гняв. Огледа се и попита:

— Лорд Трестинг връща ли момичетата, след като им се насити?

Старият Менис поклати глава.

— Лорд Трестинг е законопослушен благородник — винаги нарежда да убият момичетата след някоя и друга седмица. Не иска да привлича вниманието на инквизиторите.

Такава беше заповедта на лорд Владетеля. Тъкмо той не позволяваше по света да се скитат на свобода нечистокръвни деца от смесени връзки — деца, които биха могли да притежават способности, за каквито скаа даже не подозираха…

Писъците отслабваха, но гневът на Келсайър набираше сили. Те му напомниха за други писъци. Женски писъци от миналото. Той рязко се изправи и столчето се катурна.

— Внимавай, момко — предупреди го Менис. — Помни какво ти казах за пестенето на сили. Никога няма да вдигнеш твоя лелеян бунт, ако тази вечер позволиш да те убият.

Келсайър го погледна. После, въпреки виковете и болката, намери сили да се усмихне.

— Не съм дошъл да ви вдигам на бунт, добри ми Менис. Само да ви размътя малко водата.

— И каква полза от това?

Келсайър се ухили още по-широко.

— Нови времена идват. Ако поживееш още малко, може би ще станеш свидетел на велики събития в Последната империя. Благодаря на всички за гостоприемството.

И с тези думи отвори вратата и потъна в мъглата отвън.

Менис не можа да заспи до зори. С годините сънят все по-често му убягваше. Особено когато се случеше нещо — като това, че странникът така и не се прибра в колибата.

Надяваше се, че Келсайър се е овладял и е решил да си продължи по пътя. Но това беше малко вероятно — още помнеше пламъчетата в очите му. Колко жалко, че човек като него, оцелял в Ямите, щеше да намери смъртта си тук, на една случайна плантация, в напразен опит да спаси момиче, което вече беше обречено.

Как щеше да реагира лорд Трестинг? Казваха, че бил особено суров към всеки, дръзнал да наруши среднощните му забавления. Ако Келсайър му прекъснеше удоволствието, нищо чудно господарят да накаже всички скаа в плантацията.

Постепенно и другите в колибата взеха да се разбуждат. Менис остана да лежи на пръстения под — боляха го костите, гърбът се оплакваше, мускулите му така и не бяха намерили желаната почивка. Чудеше се дали си заслужава да се надига. С всеки изминал ден бе все по-близо до идеята да се откаже веднъж завинаги. С всеки изминал ден ставаше все по-трудно. Някой ден просто щеше да остане да лежи в колибата, докато не дойде надзирателят, за да убие всички, които са твърде стари или болни, за да работят.

Но не днес. Виждаше страха в очите на останалите скаа — те знаеха, че среднощните похождения на Келсайър могат да им донесат неприятности. Имаха нужда от Менис, повечето поглеждаха към него. Трябваше да се надигне.

Така че го направи. Веднага щом се размърда, болката намаля осезаемо и той излезе и тръгна към полето, подпираше се на един младеж.

Едва сега долови миризмата във въздуха.

— Какво е това? — попита. — Помирисваш ли дим?