Брандън Сандърсън - Последната империя

Един скаа вдигна глава и Трестинг замръзна, защото онзи го погледна и на лицето му блесна искра — не, по-скоро пламък на омраза. Трестинг никога не бе виждал нещо подобно, не и на лицето на скаа. Машинално отстъпи назад и по тялото му пробягаха тръпки… а изправеният скаа продължаваше да го пронизва с поглед.

На всичко отгоре се усмихна.

Трестинг се огледа и извика:

— Кардън!

Плещестият надзирател дотича и се поклони.

— Да, милорд?

Трестинг се обърна и вдигна ръка…

И се намръщи. Къде беше онзи изправен скаа? Всички работеха със сведени глави и с тези покрити със сажди и пот тела бе ужасно трудно да ги различиш. Трестинг шареше с очи. Стори му се, че позна мястото… но беше пусто, там нямаше никого.

Но това бе невъзможно. Човек не можеше толкова бързо да изчезне от групата. Къде можеше да иде? Трябваше да е там някъде, да работи, свел подобаващо глава. И въпреки това нищо не можеше да извини онзи предизвикателен поглед.

— Милорд? — попита отново Кардън.

Принудителят ги наблюдаваше с любопитство. Не биваше да показва пред него, че един от работниците се е държал неподобаващо.

— Искам да пришпориш малко повече онези работници в южната част — нареди Трестинг и посочи. — Струват ми се прекалено лениви, дори за скаа. Набий неколцина.

Кардън повдигна рамене, но кимна. От боя нямаше кой знае какъв смисъл — но пък надзирателят не бе човек, който да се нуждае от причина, за да развърти камшика.

В края на краищата ставаше въпрос за най-обикновени скаа.

Келсайър бе чувал разни истории.

Предавани шепнешком разкази за отдавна отминали времена, когато слънцето не било червено. Времена, в които небето не било забулено от дим и пепел, когато посевите не се борели за оцеляване и когато скаа не били роби. Времена преди лорд Владетеля. Онези дни обаче бяха отдавна забравени. Дори легендите за тях избледняваха.

Келсайър бе втренчил поглед в слънцето, огромния червен диск, който пълзеше към западния хоризонт. Постоя така известно време, сам сред опустялото поле. Работният ден беше приключил, скаа бяха прибрани в колибите. Скоро щяха да се спуснат мъглите.

По някое време Келсайър въздъхна, обърна се и пое през браздите и по пътеките, като заобикаляше големите купчини пепел. Внимаваше да не стъпва върху кълновете, макар да не можеше да си обясни какво го кара да го прави. Кълновете едва ли си заслужаваха усилието. Повехнали, със спаружени кафяви листа, те изглеждаха смачкани като хората, които ги отглеждаха.

Колибите на скаа бавно изплуваха в бледата светлина. Келсайър вече виждаше сгъстяващата се мъгла, която забулваше небето и придаваше на наподобяващите могила постройки призрачен, нереален изглед. Край колибите нямаше охрана — нито един скаа не би посмял да излезе след падането на нощта. Страхът от мъглата бе твърде силен.

„Ще трябва да ги излекувам от това някой ден — помисли си Келсайър, докато се приближаваше към най-голямата постройка. — Но всяко нещо с времето си“. Дръпна вратата и влезе.

Разговорите секнаха. Келсайър затвори вратата и се обърна с усмивка към трийсетината скаа в помещението. В центъра вяло блещукаше огнище. Големият котел до него беше пълен с вода, в която плуваха оскъдни зеленчуци — зародишът на предстоящата вечеря. Супата, разбира се, щеше да е съвсем рядка. И въпреки това миришеше примамливо още отсега.

— Добър вечер на всички — заяви Келсайър все така усмихнато, пусна торбата си на земята и се облегна на вратата. — Как мина денят?

Думите му разчупиха тишината и жените се върнаха към подготовката на вечерята. Неколцината мъже около грубо скованата маса обаче продължиха да оглеждат новодошлия с недоволни изражения.

— Денят ни беше изпълнен с работа, пътнико — рече Тепър, един от старейшините. — Нещо, което на теб ти се размина.

— Никога не съм си падал по земеделската работа — призна Келсайър. — Твърде тежка е за деликатната ми кожа. — Засмя се и показа изпъстрените си с множество белези ръце. Покриваха кожата му по дължина, сякаш някакво чудовище систематично го бе драло с острите си нокти.

Тепър изсумтя. Беше твърде млад за старейшина, вероятно някъде около четирийсетте и в най-добрия случай само с пет години по-възрастен от Келсайър. Но в позата му имаше нещо, подсказващо, че той командва тук.

— Сега не е време за безотговорно поведение — продължи Тепър строго. — Щом приютим пътник, очакваме от него да се държи така, че да не събужда подозрения. Можеше да спечелиш наказание с камшик за хората около теб с бягството си от полето тази сутрин.