Брандън Сандърсън - Последната империя

Тепър не откъсваше поглед от храната.

— Ако надзирателите видят това тук…

— Какво пък, съветвам ви да се погрижите да изчезне — прекъсна го Келсайър. — Готов съм да се обзаложа, че ще е доста по-вкусно от тази рядка супа.

Трийсетина чифта гладни очи гледаха втренчено храната. Дори да имаше още възражения, Тепър ги запази за себе си и мълчанието му бе прието за съгласие. След броени минути храната бе разпределена. Супата бе забравена — скаа утоляваха глада си с много по-вкусни ястия.

Келсайър се отдръпна встрани, облегна се на стената и ги загледа как се хранят. В думите му имаше голяма доза истина: запасите в килера не бяха особено разнообразни. Но тези хора от деца не бяха хапвали нищо друго, освен супа и каша. За тях хлябът и плодовете бяха редки деликатеси — можеха да им се порадват само когато домашната прислуга изхвърляше огризките от господарската трапеза.

— Разказът ти беше прекъснат, млади човече — рече един възрастен скаа, докато се настаняваше на столчето до Келсайър.

— О, мисля, че ще имаме време да го продължим — отвърна Келсайър. — След като изядете уликите за моята кражба. Ти не искаш ли да пробваш?

— Не — поклати глава старецът. — Последния път, когато опитах господарска храна, три дена ме боля стомахът. Новите вкусове са като новите идеи — колкото си по-стар, толкова по-трудно ги смилаш.

Келсайър го погледна внимателно. Старецът не беше нищо особено. Съсухрената кожа и голият череп му придаваха по-скоро болнав, отколкото помъдрял вид. Но въпреки това бе по-силен, отколкото изглеждаше — малцина работници от плантациите изкарваха толкова дълго. Много господари не позволяваха на старите хора да се прибират по къщите след работа, а честите побоища, които бяха неотменна част от живота на всеки скаа, бяха непосилно бреме за възрастните.

— Как се казваш? — попита Келсайър.

— Менис.

Келсайър хвърли поглед към Тепър и продължи:

— И така, добри ми Менис, ще те попитам нещо. Защо му позволявате да ви командва?

Менис сви рамене.

— Когато доживееш до моята възраст, ще разбереш колко е важно да си пазиш силите. Някои битки просто не си заслужава да се водят. — По погледа му се четеше, че има предвид много по-важни неща от съперничеството с Тепър.

— Искаш да кажеш, че си доволен от положението? — попита Келсайър и кимна към колибата и изгладнелите й обитатели. — Готов си да понасяш живот, изпълнен с насилие и неблагодарна работа?

— Е, поне е някакъв живот — отвърна Менис. — Зная до какво водят войните, броженията и бунтовете. Окото на лорд Владетеля и волята на Стоманеното министерство могат да са много по-страшни от няколко удара с камшик. Хора като теб проповядват промени, но аз си задавам въпроса: наистина ли можем да водим подобна битка?

— Вече я водите, добри ми Менис. Само че засега губите по всички показатели. — Келсайър сви рамене. — Но кой може да знае? Аз съм само един странстващ неверник, дошъл тук, за да ви яде от храната и да всява смут сред младежта.

Менис поклати глава.

— Шегуваш се, но Тепър може да се окаже прав. Боя се, че посещението ти ще ни донесе нещастие.

Келсайър се усмихна.

— Тъкмо затова не му противоречих — не и за това, че всявам размирици. — Той млъкна и усмивката му се разшири. — Дори ще призная, че определението размирник, което ми даде Тепър, бе единственото вярно нещо, което каза тази вечер.

— Как го правиш? — попита Менис и смръщи вежди.

— Кое?

— Как се усмихваш толкова често?

— О, просто съм щастлив човек.

Менис сведе поглед към ръцете му.

— Знаеш ли, виждал съм подобни белези на един друг човек — но той е мъртъв. Тялото му беше върнато на лорд Трестинг за доказателство, че си е получил наказанието. — Огледа Келсайър. — Заловиха го да проповядва бунт и Трестинг го прати до живот в Хатсинските ями. Бедният момък не изкара и месец.

Келсайър погледна ръцете си. Все още горяха от време на време, макар че не беше сигурен дали болката не идва от главата му. Погледна Менис и се засмя.

— Питаш ме защо се усмихвам? Ами, лорд Владетеля, изглежда, смята, че смехът и радостите са позволени само на него. Решил съм да го оборя. Това е една от битките, която не изисква особено усилие.

Менис втренчи поглед в него и за момент Келсайър си помисли, че старецът ще се засмее. Но той само поклати глава.

— Не зная. Просто не…

Прекъсна го писък. Идваше отвън, вероятно от север, но мъглата изкривяваше звуците. Хората в колибата се смълчаха, заслушани в далечните пронизителни викове. Въпреки разстоянието и мъглата Келсайър долавяше болката в тези писъци.