Брандън Сандърсън - Последната империя

— Вярно — съгласи се Келсайър. — Но тези хора можеха да получат камшик само задето са стояли не там, където трябва, почивали са твърде дълго или са се покашляли, когато надзирателят е минавал край тях. Веднъж пред очите ми пребиха един човек само защото господарят му заяви, че не мигнал както трябвало.

Тепър седеше вдървено и го гледаше с присвити очи. Лицето му си оставаше безизразно.

Келсайър въздъхна.

— Добре де. Щом искате да си вървя, тръгвам си. — Метна торбата на рамо и дръпна вратата.

През отвора веднага нахлу мъгла, плъзна се лениво покрай краката на Келсайър и запълзя по пръстения под като предпазливо животно. Неколцина от присъстващите нададоха изплашени викове, останалите бяха твърде сащисани, за да реагират. Келсайър постоя така няколко секунди, загледан в черните мъгли, чиито повлекла едва отразяваха трепкащата светлина на огъня.

— Затвори — каза Тепър; в гласа му се долавяше по-скоро молба, отколкото заповед.

Келсайър изпълни молбата и бутна вратата, която прекъсна ствола на пълзящото навътре белезникаво туловище.

— Мъглата не е каквото си мислите. Прекалено много се боите от нея.

— Онези, които се скитат в мъглата, губят душите си — прошепна една жена. Изказването й повдигаше въпроси. Дали Келсайър е излизал в мъглата? Какво се е случило с душата му?

„Да знаехте само“ — помисли си той.

— Какво пък, предполагам това означава, че мога да остана. — Махна на едно момче да му донесе стол. — Радвам се, защото щеше да е жалко да си тръгна, преди да споделя с вас новините.

Думите му накараха доста хора да вдигнат глави. Това бе истинската причина, заради която го допускаха тук, причината, поради която покорни селяци биха приютили човек като Келсайър — един скаа, нарушаващ заповедите на лорд Владетеля със скитането си от плантация на плантация. За тях Келсайър несъмнено беше ренегат — опасност за общината, — но пък носеше новини от външния свят.

— Идвам от север — продължи Келсайър. — От земи, където волята на лорд Владетеля не е толкоз осезаема. — Говореше с ясен глас и хората неволно се навеждаха към него. На следващия ден думите му щяха да бъдат повторени пред няколкостотинте души, обитаващи околните колиби. Скаа бяха покорни хорица, но същевременно се славеха като непоправими клюкари.

— На запад думата имат местните господари — продължи Келсайър. — Там са далече от желязната хватка на лорд Владетеля и неговите принудители. И някои от тези далечни благородници са открили, че щастливият скаа работи по-добре от бития. Един от тях, лорд Реноа, дори заповядал на надзирателите си да престанат с побоищата. Носят се слухове, че обмислял да изплаща възнаграждения в плантациите си, също както градските занаятчии имат право да печелят.

— Глупости — изпръхтя Тепър.

— Моите извинения — рече. Келсайър. — Не знаех, че старейшината Тепър наскоро е посещавал имението на лорд Реноа. Последния път, когато вечеряхте с него, да не би да ви е казал нещо, което е пропуснал да сподели с мен?

Лицето на Тепър пламна: скаа не пътуваха и със сигурност не вечеряха с господарите.

— Мислиш ме за глупак, пътнико — изръмжа той, — но зная какво се опитваш да направиш. Ти си онзи, когото наричат Оцелелия, белезите по ръцете те издадоха. Ти си размирник — обикаляш из плантациите и всяваш недоволство. Ядеш от нашата храна, разказваш възвишени истории и лъжи, след това изчезваш и оставяш хора като мен да се справят с фалшивите надежди, които пробуждаш в нашите деца.

Келсайър повдигна вежди.

— Успокой се, старейшино Тепър. Безпокойството ти е съвсем неоправдано. Пък и нямам никакво намерение да ви подяждам. Аз си нося храна. — И тупна торбата на масата пред Тепър. Капакът се отвори и съдържанието се изсипа. Пресен хляб, плодове и дори няколко дебели сушени наденици.

Един едър плод падна и се търколи по пода. Тепър го погледна изумено.

— Това е храна за благородници!

Келсайър изсумтя.

— Не бих казал. Знаете ли, за човек с подобна слава и положение, вашият лорд Трестинг има забележително лош вкус. Килерът му е срам за благородническото съсловие.

Тепър пребледня още повече и прошепна:

— Значи там си ходил днес следобед! Влизал си в къщата. Ти… си крал от нашия господар !

— Именно — потвърди Келсайър. — И, ако ми позволиш да добавя, докато вкусът на вашия господар към храната е достоен за съжаление, войниците му са далеч по-впечатляващи. Промъкването в имението посред бял ден се оказа истинско изпитание.