Брандън Сандърсън - Последната империя

— Трябва да видите градските скаа, Трестинг — заговори принудителят, загледан в работниците долу. — Тези са направо усърдни в сравнение с тях. Тук имате по-… пряк контрол върху вашите скаа. Колко от тях, по ваша преценка, губите месечно?

— О, към половин дузина, не повече — отвърна Трестинг. — Едни от побои, други от изтощение.

— Бегълци?

— Никога! — заяви Трестинг. — Когато наследих тази земя от баща ми, имаше няколко — но наредих да екзекутират семействата им. Останалите бързо изгубиха желание. Никога не съм разбирал хората, които се оплакват от проблеми със скаа — според мен тези същества са доста лесни за управление, ако им покажеш, че имаш здрава ръка.

Принудителят кимна, сгърбен мълчаливо в сивкавото си расо. Изглеждаше доволен, което бе добър признак. Всъщност обсъжданите скаа не бяха лична собственост на Трестинг. Като всички скаа, те принадлежаха на лорд Владетеля, Трестинг само наемаше работниците от своя божествен повелител, също както плащаше за услугите на неговите принудители.

Принудителят погледна джобния си часовник, после вдигна очи към слънцето. Въпреки саждопада светилото днес сияеше ярко — ослепително алено зарево зад мъждивата чернилка на небосвода. Трестинг извади кърпа и обърса челото си, доволен, че сянката на слънчобрана ги пази от обедната жега.

— Много добре, Трестинг — рече принудителят. — Ще запозная с предложението ви лорд Венчър, както ме помолихте. Освен това той ще получи от мен положителен доклад за вашите действия тук.

Трестинг успя да сдържи облекчената си въздишка. За всяка сделка или договор между благородници се изискваше свидетелството на принудител. Вярно, дори нисши принудители като тези, които държеше на служба Трестинг, можеха да бъдат свидетели — но пък толкова по-добре щеше да е, ако спечели уважението на личния принудител на Страф Венчър.

Принудителят се обърна към него.

— Днес следобед поемам назад.

— Толкова скоро? — попита Трестинг. — Защо не останете за вечеря?

— Не — отвърна принудителят. — Макар че има още един въпрос, който бих искал да обсъдя с вас. Дойдох не само по молба на лорд Венчър, но и да… проверя едни неща за Инквизиторския отдел. Носи се слух, че обичате да флиртувате с вашите женски скаа.

По гърба на Трестинг пробягаха тръпки.

Принудителят се засмя, усмивка, която вероятно трябваше да е подкупваща, но Трестинг я намери за зловеща.

— Не се тревожете, Трестинг. Ако имаше някакви сериозни опасения за действията ви, на мое място щяха да пратят Стоманен инквизитор.

Трестинг бавно кимна. Инквизитор. Никога не бе виждал тези нечовешки създания, но бе чувал… разни истории.

— Останах доволен от начина, по който процедирате с въпросните женски скаа — продължи принудителят, зареял поглед към полето. — Това, което видях и чух, говори недвусмислено, че винаги почиствате собствената си бъркотия. В Лутадел човек като вас — способен, експедитивен — може да стигне далече. Още няколко години работа, някои успешни, търговски сделки и — кой знае?

Принудителят му обърна гръб и Трестинг неволно се засмя. Това не беше обещание, нито дори одобрение, защото по своята същност принудителите бяха по-скоро чиновници и свидетели, отколкото свещеници — но да чуе подобна похвала от един от най-приближените служители на лорд Владетеля… Знаеше, че някои благородници намират принудителите за смущаващи — други дори ги смятаха за досадни, — но в този момент бе готов да целуне своя изтъкнат гост.

Отправи поглед към приведените под кървавото слънце и саждопада скаа. Типичен провинциален благородник, той бе привикнал да си осигурява прехрана от своята плантация, но това не изключваше мечтите някой ден да се премести в Лутадел. Беше чувал разкази за балове и забави, за блясък и интриги — и всичко това будеше в душата му вълнение.

„Довечера ще празнувам“ — обеща си той. Имаше едно младо момиче в четиринайсета колиба, на което бе хвърлил око от известно време…

Усмихна се отново. Още няколко години работа, бе казал принудителят. Но възможно ли бе Трестинг да ускори този процес, ако работи по-усърдно? Напоследък неговата скаа популация бележеше трайно нарастване. Може би ако ги притиснеше още малко, щеше да успее да получи допълнителен добив това лято и да изпълни договора си с лорд Венчър с надбавка.

Кимна замислено, докато наблюдаваше тълпата лениви скаа. Едни размахваха мотики, други бяха коленичили и чистеха с голи ръце пепелта от кълновете. Не се оплакваха. Вероятно дори не смееха да мислят. Така беше и така трябваше да бъде, защото бяха скаа. Бяха…