Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

ОреСюр продължаваше да я наблюдава с безразличие, приведен над трупа на овчарката.

— Захващай се за работа — нареди му Вин, обърна се и излезе, за да потърси Елънд.

Елънд бе в кабинета си заедно с пристигналия вчера Доксон.

— Докс! — възкликна Вин. Той се беше прибрал в стаята си веднага след пристигането си и тя още не се бе срещала с него.

Доксон й се усмихна. Набит, без да е пълен, той носеше черната си коса късо подстригана и имаше добре подрязана брада.

— Здрасти, Вин.

— Как беше в Терис? — попита тя.

— Студено — оплака се Доксон. — Така се радвам, че се прибрах. Макар че бих предпочел да не заварвам тази армия отвън.

— И в двата случая се радваме, че си при нас, Доксон — рече Елънд. — Без теб кралството беше на път да се разпадне.

— Не бих се изразил точно така — рече предпазливо Доксон, затвори дебелия тефтер пред себе си и го остави върху купчина също такива. — Доколкото виждам, въпреки всички премеждия бюрокрацията си остава все така непоклатима. Така че едва ли имате нужда от мен.

— Глупости! — възрази Елънд.

Двамата продължиха разговора си, а Вин се облегна на рамката на вратата и ги загледа. Изглеждаха дружелюбни, но това беше само привидно. И двамата бяха твърдо решени да създадат кралство от нов тип, дори ако това изискваше да се преструват, че се харесват. От време на време Доксон отваряше поредния тефтер и обясняваше разни неща за финанси и за находките си в селища по краищата на кралството.

Вин въздъхна и огледа стаята. През розовия витраж нахлуваше слънчева светлина и хвърляше ярки отблясъци по рафтовете и писалището. Дори след близо година Вин все още не беше свикнала с разкоша в двореца. Прозорецът — с изящно изработената рамка и оцветено стъкло — бе сам по себе си истинско произведение на изкуството. Но, изглежда, за благородниците не беше нищо особено, след като го бяха поставили от задната страна на цитаделата, в една малка стая, която сега Елънд използваше за свой кабинет.

Както следваше да се очаква, стаята бе натъпкана с книги. Рафтовете се издигаха от пода до тавана, но дори те не стигаха за постоянно растящата сбирка на Елънд. Вин не споделяше вкуса на Елънд за книгите. Повечето бяха по история и политика и обсъждаха теми, които вероятно бяха остарели като пожълтелите им страници. Немалко от тях доскоро бяха забранени от Стоманеното министерство, въпреки че съдържаха скучни разсъждения на отдавна умрели философи.

— Е, хубаво де — рече по някое време Доксон. — Ваше величество, трябва да свърша някои неща преди речта ви утре. Хам каза ли ви, че довечера ще има събрание, посветено на отбраната на града?

Елънд кимна.

— Стига да успея да разубедя Събора да не предава града на баща ми, ще трябва да измислим стратегия за действие с нашата армия. Утре вечер ще пратя някой при теб.

— Хубаво — кимна Доксон, смигна на Вин, надигна се и тръгна към вратата.

След като Докс излезе, Елънд въздъхна и се облегна в плюшеното кресло.

Вин се приближи до него.

— Той е добър човек, Елънд.

— О, зная. Но това не означава, че мога да го харесам.

— И е много мил — продължи Вин. — Жизнен, уравновесен, спокоен. Групата разчиташе на него. — Макар Доксон да не беше аломант, Келсайър го смяташе за своя дясна ръка.

— Той не ме приема, Вин — рече Елънд. — Трудно е… да се разбираш с човек, който те гледа по този начин.

Вдигна глава и й се усмихна. Жилетката му беше разкопчана, косата — несресана.

— Хъм… — рече замислено и я улови за ръката. — Много хубава риза. Червеното ти отива.

Вин завъртя очи, но му позволи да я притегли на коленете си и да я целуне. Целувката му беше страстна — вероятно търсеше в нея разтуха. Вин се притисна към него и почувства приятно успокоение. След няколко минути въздъхна, надигна се и се намести до него. Той завъртя креслото така, че да е огряно от слънцето.

После я огледа с усмивка.

— Сложила си… нов парфюм?

Вин изсумтя и намести глава на гърдите му.

— Това не е парфюм, Елънд. Мириша на куче.

— А, добре — рече Елънд. — Безпокоях се да не си си изгубила нюха. Та има ли някаква причина да миришеш на куче?

— Отидох на пазара и купих една овчарка. Дадох я на ОреСюр, за да я погълне за новото си тяло.

Елънд я погледна замислено.

— Брей, Вин! Идеята ти е гениална! Никой няма да заподозре, че кучето може да шпионира. Чудя се дали някой се е сещал за това досега…

— Все някой… — отвърна Вин. — Има резон, нали? Но който и да го е направил, е запазил тайната за себе си — припомни му Вин.