Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

— Зная. Но те са невероятно лоялни — не съм чувал някой от тях да наруши Договора си. ОреСюр ще те пази. Страхувам се за теб, Вин. Питаш ме защо бодърствам до късно над документите? Не мога да заспя при мисълта, че си някъде отвън и се биеш — или по-лошо, че лежиш на улицата и умираш, защото няма кой да ти помогне.

— Понякога вземам и ОреСюр.

— Да — рече Елънд. — Но зная, че при всеки удобен случай го оставяш. Келсайър ти е осигурил услугите на невероятно ценен помощник. Не разбирам защо упорстваш да го избягваш.

Вин затвори очи.

— Елънд. Той изяде Келсайър.

— Е, и? — попита Елънд. — Келсайър вече е бил мъртъв. Пък и той сам му е заповядал.

Вин въздъхна и отвори очи.

— Елънд, аз просто… не мога да вярвам на тази… твар. На това чудовище.

— Зная. Откакто се помня, баща ми винаги държи по една кандра. Но ОреСюр е твой. Обещай ми, че ще го вземаш със себе си.

— Ох, добре. Но се съмнявам, че и на него ще му допадне тази идея. Двамата не се погаждахме още когато играеше Реноа, а аз — негова племенница.

Елънд сви рамене.

— Той ще спази Договора. Това е важното.

— Да, но не му е приятно. Кълна ти се, че понякога нарочно ме дразни.

Елънд я изгледа внимателно.

— Вин, кандра са прекрасни слуги. Те не правят такива неща.

— Не, Елънд — възрази Вин. — Сейзед беше прекрасен слуга. Той обичаше да е сред хората, да им помага. Никога не съм усещала да храни лоши чувства към мен. ОреСюр може да изпълнява всичко, което му наредя, но не ме харесва. Чувствам го.

Елънд въздъхна и я Погали по рамото.

— Не мислиш ли, че си несправедлива към него? Няма никаква причина да го мразиш.

— Така ли? Както и ти да не се разбираш добре с Доксон, нали?

Елънд се сепна. Сетне въздъхна.

— Имаш право. — Продължи да я гали по рамото, загледан замислено в тавана.

— Какво? — попита го Вин.

— Май не се справям добре, нали?

— Не ставай глупав — рече Вин. — Ти си чудесен крал.

— Защото няма по-добър, Вин. Но аз не съм той .

— Кой?

— Келсайър — тихо каза Елънд.

— Елънд, никой не очаква от теб до си Келсайър.

— Така ли? Точно затова Доксон не ме харесва. Той мрази благородниците, личи си от начина, по който се държи и говори. Не зная дали мога да го виня, като се има предвид животът, който е водил. Както и да е, той не смята, че трябва аз да съм крал. Според него на моето място трябва да седи скаа — или, най-добре, самият Келсайър. Всички мислят така.

— Говориш глупости, Елънд.

— Сериозно? Ако Келсайър беше жив, щях ли да съм крал?

Вин се поколеба.

— Виждаш ли? Те ме приемат — хората, търговците, благородниците. Но дълбоко в себе си биха искали вместо мен да е Келсайър.

— Не и аз.

— Искрено ли го казваш?

Вин смръщи вежди, надигна се и доближи лицето си до неговото.

— Запомни едно, Елънд. Келсайър беше мой учител, но аз не бях влюбена в него. Влюбих се в теб.

Елънд я гледа няколко секунди, после кимна. Вин го целуна и се сгуши до него.

— Защо? — попита той.

— Ами, първо, защото той беше много по-възрастен от мен.

Елънд се разсмя.

— Веднъж се шегуваше и с мен за възрастта ми.

— Това е различно. Ти си само с няколко години по-голям от мен. Келсайър беше направо старец.

— Вин, на трийсет и осем не може да си старец.

— Добре де, почти.

Елънд се засмя отново, но тя виждаше, че не е напълно убеден. Защо беше избрала Елънд вместо Келсайър? Все пак Кел беше мечтателят, героят, Мъглородният.

— Келсайър беше велик човек — почна тя тихо. Елънд я галеше по косата. — Но… в него имаше някои странни неща. Беше емоционален, безжалостен, понякога дори жесток. Не прощаваше. Убиваше хора без угризения само защото поддържали Последната империя или лорд Владетеля. Бих могла да го обичам като учител и приятел. Но не и като мъж. Не го обвинявам — и той като мен бе израсъл на улицата. Когато се бориш да оцелееш, ставаш силен, но и малко жесток. Напомняше ми за хората от подземния свят. Но беше много по-добър от тях — можеше да е мил и беше готов да се жертва за скаа. И въпреки това имаше невероятно твърд характер. — Тя затвори очи, наслаждаваше се на топлината на Елънд. — Докато ти, Елънд Венчър, си добър човек. Наистина добър .

— Добрите хора не стават легенди.

— Не е необходимо. — Тя отвори очи и го погледна. — Важното е, че правят каквото е нужно.

Елънд се усмихна. После се наведе и я целуна по челото. Продължиха да седят прегърнати, наслаждаваха се на топлината на слънчевите лъчи.

— Той ми спаси живота — каза по някое време Елънд.