Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

— Кой? — попита Вин изненадано. — Келсайър?

— В деня, след като заловиха Дух и ОреСюр. В деня, в който загина. Когато Хам и войниците му се опитаха да освободят пленниците, на площада избухна битка.

— Бях там — рече Вин. — С Бриз и Докс се криехме в една уличка.

— Наистина? — попита изненадано Елънд. — Защото бях тръгнал да те търся. Помислих, че са те прибрали заедно с ОреСюр — нали тогава той играеше ролята на твой чичо. Опитах се да се добера до клетките и да те спася.

— Тръгнал си да ме търсиш? Елънд, на площада имаше бой! В името на лорд Владетеля, та там дойде инквизитор!

— Зная — рече Елънд с унесена усмивка. — Тъкмо инквизиторът се опита да ме убие. Вече беше замахнал с брадвата. И тогава… се появи Келсайър. Блъсна инквизитора и го събори на земята.

— Сигурно е станало случайно.

— Не — отвърна тихо Елънд. — Направи го заради мен, Вин. Докато се биеше с инквизитора, ме погледна и го прочетох в очите му. Винаги съм се чудил защо стана така — всички са ми разказвали, че мразел благородниците дори повече от Докс.

Вин се замисли.

— Струва ми се, че накрая започна да се променя.

— Дотолкова, че да рискува живота си, за да защити някакъв аристократ?

— Той знаеше, че те обичам — призна Вин. — Предполагам, че накрая това се е оказало по-силно от омразата му.

— Не си давах сметка… — Елънд млъкна. Вин се беше извърнала, привлечена от някакъв шум. Приближаващи се стъпки. След секунда Хам отвори и се сепна, като ги видя прегърнати.

— Ох… Извинявайте.

— Не, влез — каза Вин, после се обърна към Елънд. — За малко да забравя защо дойдох. Днес получих поредния пакет от Терион.

— Още един ли? — попита Елънд. — Вин, кога най-сетне ще се откажеш?

— Не мога — отвърна тя.

— Едва ли е чак толкова важно, нали? — попита той. — Искам да кажа, след като всички са забравили какво прави последният метал, значи не е чак толкова мощен.

— Или това — посочи Вин, — или е толкова мощен, че Министерството е полагало огромни усилия да го запази в тайна.

Стана, извади кесията от джоба си и подаде металната пръчка на Елънд.

Сребриста и блестяща, алуминиевата пръчка беше твърде лека, за да е материална. Погълнеше ли алуминий, аломантът се лишаваше от всички свои метални запаси и оставаше беззащитен. Алуминият бе пазен в тайна от Стоманеното министерство, Вин бе узнала за него в нощта, когато я плениха инквизиторите — нощта, в която бе убила лорд Владетеля.

Но досега не бяха разбрали какъв трябва да е точният състав на сместа. Аломантичните метали бяха организирани по двойки — желязо и стомана, калай и пютриум, мед и бронз, цинк и месинг. Алуминий и… нещо друго. Вероятно много силно. Атиумът й беше свършил. Трябваше й ново оръжие.

Елънд въздъхна и й върна пръчката.

— Вин, страхувам се. Последния път, когато се опита да разпалиш алуминий, лежа болна два дни.

— Не може да ме убие — успокои го Вин. — Келсайър ми каза, че когато горя неподходяща смес, само ще се почувствам зле.

Елънд поклати глава.

— Вин, дори Келсайър е грешал понякога. Нали тъкмо ти ми спомена, че не разбирал добре как точно действа бронзът?

Вин се замисли. Елънд наистина се тревожеше за нея. Но от друга страна…

„Когато армията нахлуе в града, Елънд ще умре…“

Градските скаа сигурно щяха да оцелеят — нито един тиран не би избил работната ръка на завладяния от него проспериращ град. Но кралят трябваше да бъде премахнат. Тя не можеше да се бие с цяла армия, нито да помогне в организирането на отбраната.

Затова пък притежаваше аломантия. Ако не друго, поне би могла да защити човека, когото обича.

— Трябва да опитам, Елънд — рече тя тихо. — Клъбс каза, че Страф няма да нападне през следващите няколко дни — хората му ще си почиват след прехода, а разузнавачите ще събират сведения. Това означава, че нямам много време. Ако този метал ме разболее, по-добре да стане сега, за да мога да се възстановя преди битката.

Лицето на Елънд стана още по-мрачно, но той не посмя да й възрази. Беше се научил, че е безсмислено. Вместо това се изправи.

— Хам, мислиш ли, че идеята е добра?

Хам кимна. Той беше войник и за него поеманият от Вин риск бе напълно оправдан.

— Е, добре — склони Елънд.

Вин се отпусна в креслото, облегна се назад, взе щипка дуралуминиев прах и я погълна. Затвори очи и се пресегна към аломантичните си запаси. Осемте бяха там, както винаги. Нямаше атиум, нито злато, нито някоя от техните сплави. Но дори да й бе останало малко количество атиум, щеше да е твърде ценен, за да го използва при други случаи освен в крайна необходимост.