Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Не беше лесно да си припомни детството сред всички тези промени. Децата от нейното време бяха тихи и смълчани и обикновено излизаха нощем да ровят боклуците. Само най-смелите дръзваха да посягат към кесии — за благородниците животът на скаа не струваше пукнат грош. Неведнъж като малка Вин бе виждала аристократи да убиват деца само защото са ги подразнили с нещо съвсем дребно.

Законите на Елънд не бяха премахнали бедността — нещо, което той толкова много искаше, — но поне бяха подобрили живота на уличните хлапета. Тъкмо за това — както и за много други неща — тя го обичаше.

В тълпата все още се срещаха благородници — хора, убедени от Елънд или от обстоятелствата, че парите им ще са на по-безопасно място зад градските стени. Изглеждаха отчаяни, слаби, примирили се с опасността. Вин проследи с поглед един от тях, заобиколен от цяла група стражи. Той дори не я погледна, дрехите я правеха да изглежда като всички останали на улицата. Нито една благородна дама не би се облякла като нея.

„Такава ли съм аз?“ — запита се тя, докато минаваше покрай една витрина, на която бяха изложени книги — артикул, който не се търсеше особено и бе предпочитан само от имперските благородници. Всъщност Вин използва отражението във витрината, за да види дали някой не я следи. „Знатна дама?“

Спорен въпрос наистина. Кралят я обичаше, дори я бе помолил да се оженят, освен това тя бе ученичка на Оцелелия от Хатсин. Вярно, че баща й беше благородник, въпреки че майка й бе скаа. Вин неволно вдигна ръка и опипа семплата бронзова обеца, останала й за спомен от майка й.

Не беше нищо особено. Но и Вин не беше сигурна дали иска да си спомня за майка си. В края на краищата тя се бе опитала да я убие. Нещо повече — беше убила сестричката й. Само бързата реакция на Рийн, брат й, я беше спасила. Той беше измъкнал окървавеното й телце от ръцете на майка й миг след като тя бе пъхнала обецата в ухото й.

Обецата, която Вин все още носеше. Нещо като спомен. Истината бе, че не се чувстваше истинска благородница. Понякога й се струваше, че има повече общо с лудата си майка, отколкото с аристократите в света на Елънд. Баловете и забавите, на които бе ходила преди Рухването, бяха като шарада. Спомени от един мечтан свят. Те нямаха място в суровото настояще на губещо властта си правителство и нощни опити за убийство. Дори самото участие на Вин в тези балове — в ролята на Валет Реноа — не беше нищо повече от преструвка.

Понякога продължаваше тази игра. Правеше се, че не е девойка, израсла на улицата и свикнала по-често да я посбиват, отколкото да й предлагат приятелство.

Въздъхна и погледна следващата витрина. И неволно спря.

В магазина се продаваха бални рокли.

Вътре беше пусто, в навечерието на нападението никой не мислеше за балове. Вин поспря пред разтворената врата, задържана, сякаш е къс метал, който някой Тегли. Манекените бяха издокарани с разкошни тоалети. Вин спря поглед на тесните талии и широките, наподобяващи камбани фусти. За миг си представи, че е на бал, чува тиха музика, масите са покрити с бели покривки, а Елънд стои на балкона и прелиства книга…

Едва се сдържа да не влезе. Какъв смисъл? Всеки момент можеше да започне атаката. А и тези рокли бяха невероятно скъпи. Беше различно, когато харчеше парите на Келсайър. Сега парите идваха от Елънд — и от бедното му кралство.

Обърна гръб на роклите и пресече улицата.

„Не са за мен тези неща. Валет е безполезна за Елънд — той има нужда от Мъглороден, не от неопитно момиче в рокля, която дори не може да изпълни“. Раните от предната вечер й припомниха къде й е мястото. Зарастваха доста бързо — през целия ден гореше по малко пютриум, — но все още не се чувстваше напълно оздравяла.

Ускори крачка и се отправи към кошарите с животни. Докато вървеше, забеляза, че все пак я следят.

Човекът не се справяше особено добре. Беше оплешивял, с дълги буйни бакенбарди. Носеше семпъл кафтан на скаа, покрит с тъмни петна от саждите.

„Ама че работа“ — помисли Вин. Имаше още една причина, поради която избягваше пазарищата — и всички други места, където се събираха скаа.

Отново ускори крачка, но мъжът също забърза. Скоро несръчните му движения привлякоха внимание — но вместо да го ругаят, повечето хора спираха почтително. Когато и други се присъединиха към него, зад Вин се образува малка тълпа.

Частица от нея искаше да хвърли монета зад гърба си и да изхвърчи нагоре. „Как ли пък не? Да използвам аломантия посред бял ден — има ли по-сигурен начин да те забележат всички?“