Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Вин се намръщи.

— Да не смяташ, че ги е пратил той? — попита Елънд.

— Да. Вероятно са чакали удобна възможност да се промъкнат в града и увеличеният поток бежанци през последните няколко дни им е я предоставил. Това означава, че появата им заедно с армията на Страф е просто съвпадение.

Елънд погледна Вин. Тя също го гледаше и по изражението й той позна, че все още не е напълно убедена, че това не е дело на Страф. Елънд, за разлика от нея, не беше толкова скептичен. Почти всички дребни тирани в областта вече си бяха опитали силите с него. Защо не и Сет?

„Това е заради атиума“ — помисли той ядосано. Не бяха открили съкровищницата на лорд Владетеля, но останалите продължаваха да подозират, че са сложили ръка на нея.

— Е, поне убийците не са пратени от баща ти — посочи Хам, вечният оптимист.

Елънд поклати глава.

— Хам, родството ни не би го спряло. Повярвай ми.

— Той ти е баща — рече Хам невярващо.

— Такива неща нямат значение за Страф. Не е пратил убийци, защото не смята, че си заслужавам. Ако издържим достатъчно дълго, ще прати.

Хам поклати глава.

— Чувал съм за синове, убили бащите си, за да им заемат мястото… но бащи да убиват синовете си… Що за човек е този Страф? Мислиш ли, че…

— Хам? — прекъсна го Елънд.

— Да?

— Знаеш, че нямам нищо против разговорите, но точно сега не ми е до философстване.

— Уф, да де. — Хам се усмихна уморено и се приготви да си върви. — И без това трябва да се връщам при Мардра.

Елънд кимна, разтърка чело и отново взе перото.

— Събери групата. Трябва да организираме съюзниците си, Хам. Ако не измислим скоро нещо гениално, това кралство е обречено.

Хам го погледна през рамо и се усмихна.

— Не се отчайвай, Ел.

— В Събора цари хаос, половин дузина тукашни господари се готови да ме нападнат с армиите си, не минава месец, без някой да ми прати убийци, а жената, която обичам, ме побърква.

Вин изсумтя, за да покаже, че е чула последното много добре.

— И само толкоз? — попита Хам. — Виждаш ли, казах ти, че положението не е чак толкова лошо. Представи си какво щеше да е, ако срещу нас имаше безсмъртен бог с всемогъщите си свещенослужители?

Елънд помисли малко и неволно се засмя.

— Лека нощ, Хам. — И пак се наведе над писалището.

— Лека нощ, ваше величество.

По тялото не се виждаха рани. Все още лежеше, където беше паднало — селяните се страхуваха да го отнесат. Ръцете и краката му бяха извити по неестествен начин, пръстта наоколо бе разровена от предсмъртните конвулсии.

Сейзед се наведе и прокара пръсти по една от браздите. Макар почвата тук, в Източната област, да съдържаше много повече глина, отколкото тази на север, все още беше по-скоро черна, отколкото кафява. Дори по тези места, далече на юг, се случваха саждопади. Почва без пепел, чиста и богата на хумус, беше рядкост, която можеха да си позволят само благородническите градини с техните красиви растения. Останалата част от света трябваше да се задоволи с необогатена почва.

— Та казвате, че е бил сам, когато умрял? — попита Сейзед неколцината селяни.

Един мъж със суха като пергамент кожа кимна.

— Нали това рекох, господарю терисец. Беше тук и никой нямаше наблизо. Изведнъж застина, изпъна се, после тупна и малко се побъхти на земята. А след това… спря да мърда.

Сейзед се наведе над трупа и огледа сгърчените мускули и застиналото в болезнена гримаса лице. Носеше си медицинския медноем — малка гривна, пристегната над предмишницата му — и сега се пресегна мислено към него и изтегли книгите, които бе съхранил там. Да, имаше много болести, които убиваха със спазми и агония. Но те рядко поразяваха човек с такава бързина, макар че и това се случваше. Ако не бяха останалите обстоятелства, Сейзед нямаше да обърне внимание на случая.

— Ако обичаш, повтори ми какво точно видя — помоли Сейзед.

Теур, мършавият, който, изглежда, бе старши на групата, се поколеба. Очевидно гореше от желание да се покаже пред другите, но и се страхуваше да не се изложи по някакъв начин.

— Ами, аз значи минавах оттука, господарю терисец — почна той. — По ей оназ пътека, най-близката. Видях стария Джед да си работи — неуморен ни е той. Някои от нас си вземат почивка, когато господарите си тръгнат, но Джед все продължава. Сигур защото зимъс ще му трябва повечко храна, с господарите или без тях. — Теур спря и се огледа. — Зная какви ги приказват другите, господарю терисец, ама аз си вярвам на очите. По пладне беше, ала в долината имаше мъгла. И туй ме спря, щото нивга не излизам в мъглите — жената ме е заклела. Та щях да се върна, ама видях стария Джед. Работеше си, като че не беше съгледал мъглата. Готвех се да му викна, но преди да успея… амче нали ви казах. Мъглата се завъртя около него лекичко, после той започна да подскача и да се дърпа, сякаш нещо много силно го стискаше и клатеше. И падна значи. И повече не стана.