Брандън Сандърсън - Оковите на скръбта

— „Никога“ е дума, която младежите често използват — отговори баба му, като отпи от чая, — но рядко разбират. Остави се на правилата да те водят. В тях ще намериш покой. Ако някой негодува срещу жарта и отдадеността ти, остави го да негодува. Медитацията ще им помогне постепенно да се помирят с тези си чувства.

— Би ли… заповядала на някои от останалите да се сприятелят с мен, може би? — не се сдържа да не попита той, засрамен от слабостта, която звучеше в думите му. — Както направи за Форч?

— Ще видя — отговори баба му. — А сега върви. Няма да докладвам за това ти провинение, Асинтю, но те моля да ми обещаеш, че ще се отърсиш от тази мания по случилото се с Форч и ще оставиш раздаването на справедливост на Синода.

Уаксилий понечи да стане, но кракът му се подхлъзна на нещо. Куршумът.

— Асинтю? — рече въпросително баба му.

Той стисна куршума в юмрук, докато се изправяше, и побърза да излезе.

— Металът е твоят живот — каза Телингдуор, застанал пред останалите в колибата. Тъкмо навлизаше в последната част на вечерната сказка.

Уаксилий бе коленичил в медитационна поза, заслушан в думите му. Редиците спокойни терисци около него също бяха свели глави в благоговение и славеха Съхранението, древния бог на тяхната вяра.

— Металът е твоята душа — продължаваше Телингдуор.

Толкова много неща в този тих свят бяха съвършени. Защо Уаксилий понякога се чувстваше така, сякаш го омърсяваше със самото си присъствие? Сякаш останалите бяха част от едно голямо, бяло платно, а той беше петното в единия му ъгъл?

— Ти ни съхраняваш — каза Телингдуор, — и така, ние ставаме твои.

„Куршум“, помисли си Уаксилий, който продължаваше да стиска парченцето метал в юмрук. „Защо остави куршум като напомняне? Какво означава?“ Изглеждаше му доста странен символ.

Молитвата приключи и младежите, децата и възрастните се изправиха и протегнаха вкупом. Някои размениха по няколко приветливи думи, но всеки момент щеше да настъпи вечерният час, което означаваше, че по-малките трябваше да се разотиват по домовете — или, в случая на Уаксилий, общежитията. Той, обаче, остана коленичил.

Телингдуор започна да прибира килимчетата, които молещите се подлагаха под коленете си. Главата му бе, както винаги, напълно обръсната; робата му беше обагрена в яркожълти и оранжеви оттенъци. Когато забеляза, че Уаксилий не си е тръгнал заедно с останалите, той спря, хванал купчината килимчета в ръце.

— Асинтю? Добре ли си?

Уаксилий кимна уморено и се изправи на изтръпналите си от дългото коленичене крака. Помъкна се с тежки стъпки към вратата, но спря за момент, преди да излезе.

— Телингдуор?

— Да, Асинтю?

— Било ли е извършвано някога тежко престъпление в Селото?

Ниският мъж замръзна на място и стисна килимчетата малко по-силно.

— Какво те наведе на този въпрос?

— Просто любопитство.

— Няма защо да се безпокоиш. Случи се преди много време.

— Какво се е случило преди много време?

Телингдуор събра останалите килимчета по-набързо. Ако беше някой друг, вероятно би отбягнал въпроса, но Телингдуор беше един от най-прямите хора, които Уаксилий познаваше. Класическа териска добродетел — в неговите очи, да избегнеш да отговориш на въпрос беше също толкова лошо, колкото да излъжеш.

— Не се изненадвам, че мълвата за това продължава да се носи от уста на уста — каза Телингдуор. — Петнадесет години не са достатъчни да измият кръвта от тогава, предполагам. Но слуховете са лъжовни. Бе убит само един човек. Една жена. От съпруга си. И двамата бяха терисци.

Той се поколеба, после добави:

— Познавах ги.

— Как я е убил?

— Трябва ли да знаеш?

— Ами, слуховете…

Телингдуор въздъхна.

— Револвер. Оръжие от отвън. Не знаем от кого го е взел — каза той и остави килимчетата на купчината в единия ъгъл на стаята. — Предполагам, че няма защо да се изненадваме. Хората са едни и същи навсякъде, Асинтю. Трябва да го запомниш. Не се мисли за по-добър от останалите, само задето носиш робата.

Естествено, на Телингдуор винаги можеше да се разчита да превърне всеки разговор в урок. Уаксилий му кимна и излезе тихо в нощта. Небето отгоре тътнеше и предвещаваше дъжд, но мъгла все още нямаше.

„Хората са едни и същи навсякъде, Асинтю“… Какъв тогава беше смисълът на всичко, на което ги учеха тук? Ако то не беше способно да възпре хората да се държат като чудовища?

Стигна до общежитието на момчетата, което вече бе притихнало. Вечерният час тъкмо бе настъпил, и Уаксилий трябваше да сведе глава пред управителя на общежитието и да се извини, преди да побърза надолу по коридора към стаята си на приземния етаж. Баща му беше настоял да му дадат отделна стая заради благородното му потекло. Единствената полза от това беше, че така се беше разграничил от останалите още повече.