Брандън Сандърсън - Оковите на скръбта

Баба му сви устни в тънка линия. Констабълът отдръпна ръка и разкри предмета, който бе оставил на бюрото. Куршум.

— Какво е това? — попита баба му.

— Едно напомняне.

Баба му удари куршума с опакото на ръката си и го запрати към стената, зад която се криеше Уаксилий. Той отскочи назад и се сви ниско с разтуптяно сърце.

— Не внасяйте вашите инструменти на смъртта в това място — изсъска баба му.

Уаксилий се надигна към прозореца тъкмо навреме, за да види как констабълът нахлупва шапката си.

— Когато това момче подпали нещо отново — каза той тихо, — пратете да ме повикат. Да се надяваме, че няма да е твърде късно. Лека вечер.

След това си отиде, без да проговори повече. Уаксилий се сгуши, притиснат към стената на колибата — безпокоеше се, че мъжът ще се обърне назад и ще го забележи. Но това не се случи. Констабълът се отдалечи по пътеката и изчезна сред вечерните сенки.

Но баба му… тя не му беше повярвала. Нима не разбираше? Форч бе извършил престъпление. Наистина ли щяха просто да го оставят така? Защо…

— Асинтю — повика го баба му с териското му име, както винаги. — Ще дойдеш ли при мен, моля те?

Мигновено го прободе паника, последвана от пристъп на срам. Изправи се.

— Как разбра? — попита я той през прозореца.

— По отражението в огледалото ми, дете — отговори тя, хванала чашата си чай с две ръце, без да поглежда към него. — Наредих ти нещо. Ако обичаш.

Той заобиколи сградата с тежки стъпки, навъсен, и влезе през предната врата на дървената колиба. Цялата сграда миришеше на цветната политура за дърво, която бе помогнал да нанесат наскоро. Под ноктите му още имаше останало от нея.

Пристъпи в кабинета и затвори вратата.

— Защо…

— Седни, Асинтю, моля те — каза тя меко.

Той се приближи към бюрото, но не седна на стола за гости. Остана да стои прав на същото място, където бе застанал и констабълът.

— Почеркът ти — каза баба, като докосна леко листа, който мъжът ѝ беше оставил. — Не ти ли казах, че проблемът с Форч е под контрол?

— Ти казваш много неща, бабо. Ще повярвам в тях, когато видя доказателство.

Вуафендал се наведе напред. От чашата в ръцете ѝ се виеше пара.

— О, Асинтю — каза тя. — Мислех, че си решен да се впишеш в общността тук.

— Така е.

— Защо тогава подслушваш пред прозореца ми, вместо да се занимаваш с вечерната си медитация?

Той отклони поглед и се изчерви.

— Пътят на терисците цени реда , дете — каза баба му. — Следваме нашите правила с основателна причина.

— А изпепеляването на сгради не е ли в разрез с правилата?

— Разбира се , че е — отговори тя. — Но Форч не е твоя отговорност. Вече разговарях с него. Той се разкайва. Престъплението му е типично за един заблуден младеж, който прекарва прекалено много време сам. Помолих някои от останалите да се сприятелят с него. Той ще изкупи вината си — така, както повеляват обичаите ни. Нима би предпочел да изгние в затвора?

Уаксилий се поколеба, после въздъхна и се отпусна на стола пред бюрото на баба си.

— Искам да разбера какво би било правилно — прошепна той, — и да го направя. Защо е толкова трудно?

Баба му се намръщи.

— Лесно е да откриеш какво е правилно и какво — грешно, дете. Признавам, че да избереш да следваш пътя и да сториш онова, което знаеш, че трябва да направиш, е…

— Не — каза Уаксилий.

После трепна. Не беше разумно да прекъсва баба си. Тя никога не викаше, но неодобрението ѝ се усещаше също така отчетливо, както наближаваща буря. Продължи с по-кротък тон.

— Не, бабо. Да разбереш какво е правилно не е лесно.

— Това е вече определено от нашите обичаи. Учиш за тях всеки ден.

— Това е само един глас — каза Уаксилий, — една философия. Има толкова много…

Баба му протегна ръка през бюрото и положи длан върху неговата. Кожата ѝ бе затоплена от чашата.

— О, Асинтю — каза тя. — Разбирам колко трудно е това за теб. Дете на два свята.

„Два свята“, помисли си той моментално, „но нито един дом.“

— Но трябва да се вслушаш в онова, на което те учат — продължи баба му. — Обеща ми, че ще се подчиняваш на правилата ни, докато си тук.

— Опитвам се.

— Зная. Телингдуор и останалите ти наставници ми докладват хубави неща за теб. Казват, че усвояваш материала по-добре от всеки друг — сякаш си живял тук, откакто си се родил! Гордея се с усилията ти.

— Останалите деца не ме приемат. Опитах се да правя, както каза ти — да бъда повече терисец от всички, да им докажа потеклото си. Но децата… никога няма да бъда един от тях, бабо.