Брандън Сандърсън - Оковите на скръбта

Той захвърли робата си и отвори гардероба. Вътре висяха старите му дрехи. Дъждът започна да барабани по прозореца, докато той си навличаше чифт панталони и риза с копчета, които намираше за доста по-удобни от робата. Подряза фитила на газовата си лампа, седна на тясното легло и отвори една книга, за да почете преди лягане.

От небето отвън се носеше глухото ръмжене на гръмотевиците, като от гладен стомах. Уаксилий се опита да почете няколко минути, след което захвърли книгата — при което почти събори лампата, — и скочи на крака. Отиде до прозореца и се загледа във вадичките вода, които се стичаха по стъклото. Капките се стичаха на ручейчета тук-там заради гъстите листа на дърветата. Уаксилий се пресегна и угаси лампата.

Втренчи се в дъжда навън, докато мислите се прехвърляха в ума му. Скоро трябваше да вземе решение. Споразумението между баба му и родителите му повеляваше, че Уаксилий ще прекара една година в Селото, а от нея вече оставаше едва месец. След това зависеше от него да избере дали ще остане, или ще си тръгне.

Какво го очакваше навън? Бели покривки, превзети хора с носови гласове и политика.

Какво го очакваше тук? Тихи стаи, медитация и скука.

Живот, който ненавиждаше, или живот на убийствена монотонност. Ден след ден… и…

Това сред дърветата човешки силует ли беше?

Уаксилий се оживи и притисна лице към хладното стъкло. Наистина имаше някого — сенчеста фигура си проправяше път през гората, прегърбена и понесла чувал през рамо. Форч хвърли поглед към общежитието, но после продължи нататък в нощта.

Значи се бяха върнали. И то по-бързо, отколкото беше очаквал. Какъв план бе измислила Телсин, за да проникнат в общежитията? Да се промъкнат през някой прозорец, а после да кажат, че са се върнали преди вечерния час и управителят просто не ги е видял?

Уаксилий зачака, като се чудеше дали няма да види и трите момичета, но не ги забеляза. Беше само Форч, който вече беше изчезнал сред сенките. Къде отиваше?

„Още един палеж“, отговори си моментално. Но той не би го направил в този дъжд, нали?

Уаксилий хвърли поглед на часовника, който тиктакаше тихо на стената. Беше изминал един час след настъпването на вечерния час. Не беше усетил, че е прекарал толкова дълго, загледан в дъжда.

„Форч не е мой проблем“, каза си твърдо. После се приближи обратно към леглото, за да си легне, но вместо това, скоро вече обикаляше стаята с неспокойни стъпки. Вслушваше се в дъжда, разтревожен, неспособен да накара тялото си да спре да се движи.

Вечерният час…

„Остави се на правилата да те водят. В тях ще намериш покой.“

Спря до прозореца. После го отвори и изскочи навън. Босите му крака потънаха в мократа, сякаш гумена почва. Запроправя си път напред сред поточетата вода, които капеха по главата му от време на време и се стичаха надолу по гърба на ризата му. Накъде беше тръгнал Форч?

Осланяйки се на най-доброто си предположение, той пое между огромните дървета, които го заобикаляха като монолити с отсечени тук-таме клони, а шумоленето на дъжда и ромоленето на поточетата вода заглушаваха всички останали звуци. Отпечатък от ботуш близо до един от дънерите му подсказа, че е на прав път, но му се беше наложило да се наведе, за да го види. Поквара! Започваше да става твърде тъмно.

Накъде сега? Озърна се наоколо. „Там“, помисли си. „Към складовата колиба.“ Едно старо и вече необитавано общежитие, където терисците държаха излишните мебели и килими. Идеална мишена за палеж, нали? Вътре имаше предостатъчно запалими предмети, а и никой не би го очаквал в този дъжд.

„Но баба говори с него“, помисли си Уаксилий, докато продължаваше да се препъва напред през дъжда с изстинали крака и да разритва настрани шумата и мъха. „Ще знаят, че е бил той.“ Не му ли пукаше за това? Нима се опитваше да си навлече наказание?

Уаксилий пристъпи до старото общежитие — триетажен, масивен блок тъмнина сред вече здрачната нощ, от чиито корнизи се стичаха потоци вода. Уаксилий опита вратата, и тя, разбира се, се оказа отворена — това, все пак, бе Селото. Промъкна се тихо вътре.

Ето там. Локвичката вода на пода. Някой наистина беше влязъл тук скоро. Проследи стъпките, приведен ниско, като ги докосваше една след друга, докато не стигна до подножието на стълбището. Изкачи първия кат, после — втория. Какво имаше горе? Достигна горния етаж и зърна нещо да свети. Промъкна се по коридора, постлан с килим в средата, и се приближи към светлинката, която се оказа мъждива свещ, поставена на масата в тясна стаичка, претъпкана с мебели и с тъмни, тежки завеси по стените.