Брандън Сандърсън - Оковите на скръбта

„Кесията. Вземи кесията!“

Той огледа отчаяно пода наоколо, едва способен да мисли. Нуждаеше се от този метал! Окървавените му пръсти докоснаха торбичката, той я грабна нетърпеливо и отвори платненото капаче. Отметна глава назад, за да изсипе стружките в устата си.

Една сянка се извиси пред него и го изрита в стомаха. Счупената кост в тялото му поддаде и той изкрещя, едва успял да погълне щипка метал. Форч изби с длан кесийката от пръстите му и разпиля съдържанието ѝ по пода. После го вдигна на ръце.

Изглеждаше по-едър, отколкото би трябвало да бъде. Явно черпеше сили от металоем. Една обезумяла от отчаяние частица от ума на Уаксилий се опита да Тласне гривните му, но ферохимичните металоеми бяха всеизвестни с неподатливостта си на аломантия. Тласъкът му бе прекалено слаб.

Форч бутна Уаксилий през отворения прозорец и го провеси във въздуха, като го стискаше за врата. Дъждът се стичаше по него, докато се бореше да си поеме дъх.

— Моля те… Форч…

Форч го пусна.

Уаксилий падна заедно с дъждовните капки.

От три етажа височина, през клоните на едно кленово дърво, от което се посипаха мокри листа.

Стоманата се разгоря за живот в него и стрелна сини линии от гърдите му към близките източници на метал. Всички бяха над него, под него нямаше нищо. Нямаше какво да Тласне, за да се спаси.

Освен едно малко парченце в джоба на панталона му.

Уаксилий се Оттласна от него отчаяно, докато се превърташе във въздуха. То проби плата на джоба му и се стрелна надолу покрай крака му, като одраска ходилото му, преди да се забие в почвата под теглото на Уаксилий. Той се разтресе рязко във въздуха — падането му се забави веднага, щом парченцето метал се вряза в пръстта.

Стовари се на калната пътека с ходилата надолу. Болката пробяга нагоре по краката му като мълния. После падна по гръб на земята — зашеметен, но жив. Тласъкът го беше спасил.

Дъждът се стичаше по лицето му. Чакаше, но Форч така и не дойде да го довърши. Беше затръшнал кепенците на прозорците — вероятно се тревожеше, че някой може да забележи светлината на свещите.

Всяка част от тялото го болеше. Рамената — от първия удар, краката — от падането, гърдите — от металния прът; колко ли от ребрата му бяха счупени? Лежеше под проливния дъжд и кашляше, докато най-накрая не се превъртя на една страна, за да потърси парченцето метал, което бе спасило живота му. Откри го лесно, като последва аломантичната му линия, и се зарови в калта, откъдето го извади и го вдигна във въздуха.

Куршумът на констабъла. Дъждът обливаше ръката му и отмиваше калта от метала. Дори не си спомняше кога го е сложил в джоба си.

„В случаите като тези, пожарът често се оказва само предвестник…“

Трябваше да иде да потърси помощ. Но момчето горе вече кървеше. Ножовете бяха извадени.

„Предстои нещо по-страшно, старейшине. Нещо, за което всички ще съжалявате.“

Уаксилий се изпълни с внезапна омраза към Форч. Това място беше съвършено, безметежно. Красиво. Тъмнината не биваше да съществува тук. Ако Уаксилий беше петънцето на бялото платно, то този човек бе яма от катранена чернота.

Уаксилий изкрещя, изправи се на крака и се хвърли през задната врата обратно в старата сграда. Изкачи се по двата ката стълби със залитане, сред мъгла от болка, и отвори с удар вратата на заседателната стая. Форч се беше надвесил над хлипащото дете с окървавен нож в ръката. Обърна глава бавно и разкри пред Уаксилий едното си око, половината си лице.

Уаксилий хвърли единствения си куршум нагоре между двамата така, че гилзата проблесна на светлината на свещите, и Тласна с цялата сила, която успя да събере. Форч се обърна и го Тласна обратно.

Реакцията беше мигновена. Куршумът замръзна във въздуха, на сантиметри от лицето на Форч. И двамата с Уаксилий бяха захвърлени назад от силата на Тласъка, но Форч се задържа изправен, като се вкопчи в една купчина маси. Уаксилий се блъсна в стената до вратата.

Форч се усмихна, а мускулите му се издуха, когато почерпи сила от металоема си. Издърпа металния прът от масата с ножове и го хвърли по Уаксилий, който извика и го Тласна, за да го спре да не го удари.

Не беше достатъчно силен. Форч продължи да Тласка , а Уаксилий разполагаше с толкова малко стомана. Прътът се плъзна през въздуха и се притисна към гърдите на Уаксилий, като го прикова към стената.

Времето сякаш замръзна. Куршумът висеше във въздуха точно пред Форч, но основната им борба бе съсредоточена върху пръта, който — малко по малко — смачкваше Уаксилий. Гърдите му сякаш избухнаха в пламъци от болка, а от устните му се изплъзна писък.