Брандън Сандърсън - Оковите на скръбта

— Не знам много. Видях баба ти да бяга към Колибата на Синода, и дочух Татед да пита какво става. Някакъв извънреден случай. И без това смятахме да се измъкнем от Селото тази вечер, така че предположих, че моментът е подходящ, нали разбираш.

— Но този спешен случай… — започна пак Уаксилий, като хвърли поглед през рамо.

— Споменаха за капитана на констаблите, който идвал да я разпитва за нещо — обясни Айдашуи.

„Констабъл?“, замисли се Уакс.

— Да вървим, Асинтю! — каза тя, като го улови за ръката. — Баба ти ще се справи с него за нула време. Може вече да идва насам!

Той беше замръзнал на място.

Айдашуи го погледна. Живите ѝ кафяви очи му пречеха да мисли ясно.

— Хайде де — подкани го тя. — Да излезеш от Селото почти не се смята за провинение. Не си ли живял тук четиринайсет години?

Поквара.

— Трябва да вървя — каза той и се обърна, готов да побегне обратно.

Айдашуи остана, без да помръдва от мястото си, докато той се отдалечаваше. Уаксилий навлезе в гората тичешком и препусна към Колибата на Синода. „Нали знаеш, че сега вече те смята за страхливец“, отбеляза част от ума му. „Останалите — също.“

Уаксилий спря със залитане пред прозореца на кабинета на баба си. Сърцето му препускаше. Притисна се към стената, и да — наистина дочуваше нещо през отворения прозорец.

— Ние сами следим за спазването на законите ни, констабъл — тъкмо казваше баба Вуафендал вътре. — Знаете това.

Уаксилий се осмели да се надигне на пръсти и да надзърне през прозореца. Видя баба си, седнала зад бюрото — същинско олицетворение на териската праведност, с коса, сплетена на плитка, и безупречно спретната роба.

Мъжът, застанал от другата страна на бюрото, държеше констабълската си шапка под мишница в знак на уважение. Беше възрастен, с увиснали мустаци, а нашивката на гърдите му обозначаваше, че е капитан и детектив. Висок ранг. Важен.

„Да!“, помисли си Уаксилий, докато ровеше из джоба си за записките си.

— Терисците сами следят за спазването им — отговори констабълът, — защото рядко ги нарушават, та няма нужда от това.

— Няма нужда и сега.

— Моят осведомител…

— Значи вече имате и осведомител? — попита баба му. — Мислех, че се касае за анонимен сигнал.

— Анонимен, да — каза констабълът и положи лист хартия на бюрото. — Но считам това за повече от „сигнал“.

Бабата на Уаксилий взе листа. Уакс знаеше какво пише на него. Самият той го беше изпратил на констаблите — заедно с едно писмо.

Риза, която мирише на дим, виси зад вратата му.

Окаляни ботуши, чиито размер пасва на отпечатъците, оставени пред изгорената сграда.

Бутилки газ в сандъка под леглото му.

Списъкът съдържаше дузина улики, които сочеха към Форч като виновника за палежа на колибата за хранене по-рано същия месец. Уаксилий усети как го обзема въодушевление, задето констаблите бяха приели откритията му насериозно.

— Обезпокоително — каза баба му, — но не виждам тук нищо, което да ви дава правото да нахлувате на наша територия, капитане.

Констабълът се наведе напред и опря длани на ръба на бюрото, за да я погледне право в очите.

— Не отказахте помощта ни така категорично, когато изпратихме пожарникарски отряд да потуши пожара.

— Винаги ще бъда готова да приема помощ, за да спася живота на хората — отговори баба му. — Но нямам нужда от помощ, за да ги накажа със затвор. Благодаря ви.

— Да не би причината да е във факта, че Форч е Двуроден? Боите ли се от силите му?

Тя го изгледа с презрение.

— Старейшине — продължи констабълът, като си пое дълбоко дъх. — Сред вас се крие престъпник…

— Ако наистина е така — прекъсна го тя, — ще се справим с него сами. Посещавала съм крепостите на мъка и разрушение, които вие отвън наричате „затвори“, капитане. Няма да позволя да оковат някой от хората ми там въз основа на слухове и анонимни приумици, изпратени ви по пощата.

Констабълът издиша и се изправи отново. После остави нещо друго върху бюрото с рязко изтракване. Уаксилий присви очи, за да види какво е, но констабълът го беше покрил с длан.

— Какво знаете за палежите, старейшине? — попита тихо констабълът. — Те често се оказват така наречените от нас „съпътстващи престъпления“. Установяваме, че са били използвани да прикрият обир или някаква измама, или са представлявали първа проява на агресия, предшестваща по-сериозно нападение. В случаите като тези, пожарът често се оказва просто предвестник. В най-добрия случай се касае за любител на палежите, който чака удобен случай да изпепели още нещо. В най-лошия… предстои нещо по-страшно, старейшине. Нещо, за което всички ще съжалявате.