Брандън Сандърсън - Оковите на скръбта

Всичко сочеше, че Уаксилий трябваше да бъде направо влюбен в мястото.

Петимата младежа скоро наближиха Колибата на Синода, която обитаваха териските старейшини от висок ранг. Телсин махна с ръка на останалите да почакат, докато тя бързешком се приближи до един определен прозорец, за да подслуша какво става вътре. Уаксилий се улови, че се оглежда обезпокоено. Скоро щеше да се стъмни — гората вече потъваше в здрач, — но всеки би могъл да дойде и да ги завари тук.

„Не се тревожи толкова“, каза си. Трябваше да се присъедини към лудориите им, както бе направила сестра му. Тогава щяха да го приемат като един от тях. Нали?

По бузите му се стичаха капки пот. Куашим се бе облегнала на близкото дърво, напълно невъзмутима, и се подсмихваше, забелязала нервността му. Форч беше застанал сред сенките — дори не се беше свил, но Поквара , от него се долавяха толкова признаци на живот, колкото и от някое от околните дървета. Уаксилий хвърли поглед на Айдашуи и големите ѝ очи, а тя се изчерви и извърна лице.

Телсин се промъкна обратно до тях.

— Там е.

— Това е кабинетът на баба — каза Уаксилий.

— Естествено — отвърна Телсин. — И я повикаха там по спешност. Нали така, Айдашуи?

Тихото момиче кимна.

— Видях старейшина Вуафендал да притичва покрай стаята ми за медитация.

Куашим се ухили.

— Значи не е останала да пази.

— Какво да пази? — попита Уаксилий.

— Калаената порта — обясни Куашим. — Можем да излезем в града. Ще е още по-лесно от обикновено!

— От обикновено ли? — попита Уаксилий, като погледна ужасено първо Куашим, а после — сестра си. — Правили сте го и преди ?

— Разбира се — отговори Телсин. — Трудно е да си намериш хубаво питие в Селото. Но има страхотни кръчми само на две пресечки оттук.

— Ти си от отвън — каза му Форч, като пристъпи по-близо. Говореше бавно, отмерено, сякаш обмисляше всяка една дума поотделно. — Защо те вълнува дали ще излезем? Виж се, трепериш. От какво те е страх? Прекарал си по-голямата част от живота си извън Селото.

Ти си аутсайдер, казваха. Как успяваше сестра му да си намери място във всяка група хора? Защо той винаги си оставаше изолиран?

— Не треперя — обърна се той към Форч. — Просто не искам да си имам неприятности после.

— Със сигурност ще ни издаде — каза Куашим.

— Няма.

„Не и за това“, добави наум.

— Да вървим — каза Телсин и поведе групичката през гората към Калаената порта.

„Калаената порта“ беше просто засукано име за нещо, което всъщност представляваше поредната градска улица — макар че наистина имаше каменна арка с издълбани в нея древни териски символи, които обозначаваха шестнайсетте метала.

Отвъд нея се простираше един различен свят. Газови лампи сияеха в редици по улиците, вестникарчетата се влачеха уморено към къщи с непродадените броеве под мишница. Работниците пък се бяха запътили към шумните кръчми за по едно питие. Той така и не бе опознал този свят; беше израсъл в разкошно имение, пълно с луксозни тъкани, хайвер и вино.

В този простичък живот имаше нещо, което го зовеше. Може би щеше да го намери тук. Онова, което така и не бе успял да открие. Онова, което всички останали сякаш притежаваха, но той дори не можеше да назове.

Останалите четирима младежи се изнизаха бързешком, като подминаха сградата със заслонени прозорци, където по това време бабата на Уаксилий и Телсин обикновено седеше и четеше. Терисците не наемаха стражници да пазят входа към владенията им — но наблюдаваха .

Уаксилий не излезе — още не. Погледна надолу и запретна ръкавите си така, че да открие гривните-металоеми, които носеше под тях.

— Идваш ли? — повика го Телсин.

Той не отговори.

— Естествено, че не. Никога не би рискувал да те хванат.

Тя поведе Форч и Куашим нататък. Но колкото и да беше изненадващо, Айдашуи се поколеба, вместо да продължи. Тихото момиче се извърна и го погледна въпросително.

„Мога да го направя“, каза си Уаксилий. „Не е нищо кой знае какво.“ Подигравката на сестра му още отекваше в ушите му, когато се насили да продължи напред и да се изравни с Айдашуи. Усети как му прилошава, но закрачи редом с нея, зарадван от срамежливата ѝ усмивка.

— Та какъв е бил онзи спешен случай? — попита той Айдашуи.

— А?

— Нали баба е била извикана по спешност?

Айдашуи сви рамене и свали териската си роба, с което го стъписа за момент, докато не забеляза, че под нея носи обикновена пола и блуза. Момичето захвърли робата в храстите и отговори: