Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Тзеин, атлетът, хуква по пътя, заобикалящ пазара, за да стигне до тате. Аз тръгвам след него, но спирам край кокосовите лодки.

Търговци и рибари се пазарят, разменяйки свежи плодове за най-доброто от днешния улов. Когато времената са добри, размените са любезни — всеки взима малко по-малко, за да даде на другите малко повече. Но днес всички се карат, настоявайки за бронз и сребро вместо обещания и риба.

Данъците…

Проклетото лице на онзи страж се връща в съзнанието ми и усещането за ръката му изгаря бедрото ми. Споменът за погледа му ме кара да бързам напред и аз скачам в първата лодка.

— Зели, внимавай! — извиква Кана, обхващайки с ръце ценните си плодове.

Градинарката на селото намества кърпата върху косата си и ме поглежда гневно, когато скачам в съседната дървена лодка, пълна със сини риби.

— Извинявай!

Викам извинение след извинение, прескачайки от лодка на лодка като червеноноса жаба. Веднага щом се приземявам върху платформата на рибарския сектор, хуквам, наслаждавайки се на усещането от трополенето на краката ми по дървените дъски. Въпреки че Тзеин остава назад, аз продължавам. Трябва да стигна до тате първа. Ако е зле, Тзеин ще има нужда от предупреждение.

Ако тате е мъртъв…

Мисълта превръща краката ми в олово. Не може да е мъртъв. Половин час след зазоряване е, трябва да натоварим лодката си и да отплаваме в морето. Докато разстелем мрежите, най-добрият улов ще е свършил. Кой ще ми се кара за това, ако тате си е отишъл?

Сякаш виждам как го оставих, когато излязох — заспал дълбоко в празното ни ахере. Дори и тогава той изглеждаше изтощен, сякаш не може да си почине и с най-дългия сън на света. Надявах се, че няма да се събуди, преди да се върна, но трябваше да усетя, че ще се случи нещо. В неподвижността си той трябваше да се справя с болката си, със съжаленията си.

И с мен. С мен и с глупавите ми грешки.

Тълпата, събрана пред ахерето ни, ме кара да спра рязко. Хората закриват гледката към океана, сочат и викат към нещо, което не мога да видя. Преди да успея да си проправя път, Тзеин се втурва през тълпата. Когато хората се отдръпват, сърцето ми спира.

Почти на километър навътре в морето някой размахва ръце и се мята отчаяно във водата. Мощни вълни се разбиват в главата на горкия човек, потапяйки го при всеки удар. Мъжът вика за помощ с немощен и задавен глас. Но това е глас, който бих познала навсякъде.

Гласът на моя баща.

Двама рибари започват да гребат като обезумели към него в кокосовите си лодки. Но силата на вълните ги запраща назад. Няма да успеят да стигнат навреме.

— Не! — викам ужасено, когато едно течение издърпва тате под водата.

Чакам той да излезе на повърхността, но нищо не се появява сред сърдитите вълни. Закъснели сме.

Тате си отиде.

Тази мисъл е като удар с жезъл в гърдите. В главата. В сърцето.

За миг въздухът изчезва от моя свят и аз забравям как да дишам.

Но докато се опитвам да се задържа на крака, Тзеин се втурва напред. Изпищявам, когато той се хвърля във водата, порейки вълните със силата на дългокрила акула. Тзеин плува с ярост, каквато не съм виждала. Бързо надминава лодките. След секунди стига до мястото, където потъна тате, и се гмурва.

Хайде! Гърдите ми се свиват толкова, че — кълна се — усещам как ребрата ми се пукат. Но когато Тзеин се появява, ръцете му са празни. Няма тяло.

Няма го тате.

Тзеин се гмурва отново, задъхан, и този път рита по-силно. Секундите без него се разтягат в цяла вечност. О, богове …Може да изгубя и двамата.

— Хайде! — прошепвам аз, втренчена във вълните, където бяха изчезнали тате и Тзеин. — Върни се.

Бях нашепвала тези думи и по-рано. Когато бях малка, веднъж гледах как тате изважда Тзеин от дълбините на едно езеро, разкъсвайки водораслите, които го бяха омотали под водата. Той натискаше малкия му гръден кош, но когато не успя да го накара да започне да диша, мама и нейната магия го бяха спасили. Тя бе рискувала всичко, нарушавайки законите на маговете, призовавайки забранената сила, която течеше в кръвта й. Беше втъкала заклинанията си в Тзеин като нишка, издърпвайки го обратно към живота с магията на мъртвите.

Всеки ден бях искала мама да беше жива, но никога по-силно от този момент. Иска ми се магията, която тя имаше, да течеше и през моето тяло.

Иска ми се да можех да спася тате и Тзеин.

— Моля те!

Въпреки всичко, в което вярвам, затварям очи и се моля точно както бях направила и в онзи ден. Дори и само един от боговете да е останал там, горе, искам да ме чуе.