Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Въпреки че в един или друг момент всички сме чували тази история — от Мама Агба или от родителите, които вече нямаме — повторният разказ не отнема нищо от магията на думите й. Очите ни светват, докато Мама Агба говори за маговете с дарбата да лекуват и за тези със способност да причиняват болести. Навеждаме се по-близо, когато тя говори за маговете, които укротявали дивите зверове по земите ни, за маговете, държали светлината и тъмнината в дланите си.

— Всеки от маговете се раждал с бяла коса, знак, че са докоснати от боговете. Те използвали дарбите си, за да се грижат за хората на Ориша и били почитани из цялата земя. Но не всеки получавал дар от боговете. — Мама Агба посочи с ръка из стаята. — Затова всеки път, когато се раждали нови магове, цели райони се радвали, празнувайки появата на белите им къдрици. Избраните деца не можели да правят магия, преди да навършат тринадесет години, така че до проявяването на способностите им били наричани ибауи , „дарени от боговете“.

Визи повдига брадичка и се усмихва, припомняйки си откъде идва названието ни „божници“. Мама Агба протяга ръка и подръпва един кичур от бялата й коса, която всички бяхме научени да крием.

— Маговете се издигнали в Ориша и станали първите крале и кралици. По онова време навсякъде царял мир, но той не просъществувал дълго. Онези, които имали власт, започнали да се възползват от магията си за своя облага и за наказание боговете им я отнели. Когато магията изчезнала от кръвта им, те загубили бялата си коса като знак за греха им. С поколенията обичта към маговете се превърнала в страх. Страхът се превърнал в омраза, а омразата в насилие, в желание маговете да бъдат унищожени.

След тези думи на Мама в стаята сякаш става по-мрачно. Всички знаем какво следва — нощта, за която не говорим, нощта, която никога няма да забравим.

— До онази нощ маговете можели да оцеляват, защото използвали силите си, за да се защитават. Но преди единадесет години магията изчезнала. Само боговете знаят защо. — Мама Агба затваря очи и въздиша тежко. — Един ден магията дишала . На следващия била мъртва.

Само боговете знаят защо?

От уважение към Мама Агба преглъщам въпроса си. Тя говори като всички възрастни, преживели Нападението. Примирени, сякаш боговете са ни отнели магията, за да ни накажат или просто защото така решили.

Дълбоко в душата си знам истината. Разбрах я в момента, в който видях маговете на Ибадан във вериги. Боговете са умрели заедно с нашата магия. Те никога няма да се върнат.

— В онзи съдбовен ден крал Саран не се поколебал — продължава Мама Агба. — Използвал този момент, в който маговете били слаби, за да нанесе удара си.

Затварям очи, борейки се с напиращите сълзи. Веригата, която увиха около шията на мама. Кръвта от трупа й, капеща на земята.

Мълчаливите спомени от онази нощ изпълват тръстиковата колиба, пропивайки въздуха със скръб. В онази нощ всички ние загубихме маговете в семействата си.

Мама Агба въздъхва и се изправя, събирайки отново силата, която всички познаваме. Тя оглежда всяко момиче в стаята, както генерал оглежда войските си.

— Аз обучавам на бойни изкуства всяко момиче, което иска да се научи, защото в този свят винаги ще има хора, които ви желаят злото. Но започнах това обучение за божници, за деца на паднали магове. Макар че силата ви да станете магове е изчезнала, омразата и насилието към вас са останали. Затова сме тук. Затова тренираме.

С рязко движение Мама взима собствения си сгънат жезъл и го забива в пода.

— Враговете ви носят мечове. Защо аз ви обучавам в изкуството на жезъла?

Гласовете ни повтарят като ехо мантрата, която Мама Агба ни кара да изричаме отново и отново.

— Той избягва — вместо да наранява, наранява — вместо да осакатява, осакатява — вместо да убива. Жезълът не унищожава.

— Уча ви да бъдете воини в градината, за да не станете никога градинари във войната. Давам ви уменията да се борите, но всички вие трябва да овладеете силата на въздържанието. — Мама се обръща към мен с изопнати назад рамене. — Трябва да защитавате тези, които не могат да се защитят сами. Така ни служи жезълът.

Момичетата кимват, но единственото, което аз мога да направя, е да се втренча в пода. Отново едва не провалих всичко. Отново създадох проблеми за другите.

— Добре — въздъхва Мама Агба. — Това е достатъчно за днес. Съберете си нещата. Утре ще продължим откъдето спряхме.

Момичетата се изнизват от колибата, благодарни за възможността да се измъкнат. Аз се опитвам да сторя същото, но сбръчканата ръка на Мама Агба ме хваща за рамото.