Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Мама Агба минава нагоре-надолу край редовете чираци, преглеждайки работата им. Въпреки притеснението си аз се ухилвам на начина, по който кара стражите да чакат, отказвайки да удостои с внимание нежеланото им присъствие.

— Има ли нещо, с което мога да ви помогна? — пита ги накрая.

— Време е за данъци — изгрухтява по-тъмният страж. — Плащай.

Спокойствието в изражението на Мама Агба изчезва като топлината в хладна нощ.

— Платих данъците си миналата седмица.

— Това не е търговски данък. — Погледът на по-светлия страж преминава над божниците, всички с дълги бели коси. — Таксата за ларвите се вдигна. И понеже имаш толкова много, и твоята се е вдигнала.

Разбира се. Стискам плата толкова силно, че ръцете ме заболяват. На краля не му е достатъчно да подчини божниците. Той трябва да пречупи и всички, които по някакъв начин ни помагат.

Стискам зъби, докато се опитвам да не обръщам внимание на стража, да не обръщам внимание на обидния начин, по който прозвуча „ларвите“ от неговата уста. Няма значение, че ние, божниците, никога няма да бъдем магове, каквито трябваше да станем. В техните очи все още сме ларви.

Това е всичко, което те някога ще видят.

Устните на Мама Агба са стиснати в тънка линия. Със сигурност няма пари, които да им даде.

— Вече вдигнахте данъка за божниците миналата луна — отвръща тя. — И луната преди това.

Стражът с по-светлата кожа пристъпва напред, посягайки към меча си, готов да нанесе удар при първата проява на неподчинение.

— Може би трябва да спреш да общуваш с ларвите.

— Може би трябва да спрете да ни ограбвате!

Думите изхвръкват от устата ми, преди да успея да ги спра. Всички момичета замръзват, Мама Агба се вкаменява, а тъмните й очи ме молят да замълча.

— Божниците не печелят повече. Откъде очаквате да дойдат парите за тези нови данъци? — питам аз. — Не можете просто да вдигате таксите отново и отново. Ако продължавате да ги вдигате, няма да можем да плащаме.

Стражът се приближава бавно до мен по начин, който ме кара да жадувам за жезъла си. С правилния удар мога да го сваля на земята, а с правилния тласък мога да му прекърша врата.

Изведнъж забелязвам, че той не държи обикновен меч. Черното му оръжие свети в ножницата, металът е по-ценен от злато.

Маджасит…

Метална сплав, създадена от крал Саран преди Нападението, за да отслаби нашата магия и да изгаря плътта ни.

Точно като черната верига, която увиха около шията на мама.

Един могъщ маг може да се противопостави на влиянието на редкия метал, но повечето от нас той лишава от сили. Въпреки че нямам магия, която да потисне, близостта на меча все пак кара кожата ми да настръхне, когато стражът ме приклещва.

— Добре би било да си държиш устата затворена, момиченце.

И е прав. Добре би било да си държа устата затворена, да преглътна яростта си, за да оцелея. Но когато той е толкова близо до мен, едва се сдържам да не забия иглата си в малките му кафяви очи. Може би трябва да мълча. А може би той трябва да умре.

— Ти тряб…

Мама Агба ме бутва с такава сила, че се строполявам на земята.

— Ето — прекъсва ме тя и подава шепа монети. — Просто ги вземете.

— Мамо, недей…

Тя се обръща и ме стрелва с толкова студен поглед, че направо се вкаменявам. Млъквам и се изправям на крака, скривайки се зад шарената дреха на манекена си.

Чува се звънтене, докато стражът преброява бронзовите монети, пуснати в дланта му. Когато свършва, той изсумтява:

— Не е достатъчно.

— Ще трябва да е — моли се Мама и в гласа й прозвучава отчаяние. — Това е. Това е всичко, което имам.

Под кожата ми забълбуква омраза, остра и гореща. Това не е редно. Мама Агба не трябва да се моли. Вдигам очи и срещам погледа на стража. Грешка. Преди да успея да се обърна или да прикрия отвращението си, той ме хваща за косата.

— Ох! — извиквам аз, когато болката пронизва черепа ми.

В следващия момент стражът ме хвърля по корем на земята, изкарвайки въздуха от гърлото ми.

— Може да нямаш пари — изръмжава той, притискайки ме с коляно към пода. — Но със сигурност имаш доста ларви. — После сграбчва грубо вътрешната част на бедрото ми. — Ще започна с тази.

Докато се боря за въздух, кожата ми се нагорещява и аз затварям очи, стискайки длани, за да скрия треперенето на ръцете си. Искам да изпищя, да счупя всички кости в тялото му, но с всяка секунда отслабвам все повече. Докосването му изтрива всичко, което съм, всичко, което съм се борила да стана с толкова труд.