Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Когато стигам до черната рогозка, маркираща арената, Йеми се покланя първа. Чака и аз да направя същото, но погледът й само разпалва огъня в душата ми. В стойката й няма уважение, няма обещание за истинска битка. Тя си мисли, че съм под нивото й, понеже съм от божниците.

Убедена е, че ще загубя.

— Поклони се , Зели.

Въпреки предупреждението в гласа на Мама аз не мога да се накарам да помръдна. Застанала толкова близо до Йеми, виждам само лъскавата й черна коса и светлокафявата й кожа, много по-светла от моята. Това е кожата на онези от хората в Ориша, които никога не са се трудили и един ден под слънцето. Техният привилегирован живот се плаща с пари, с които бащата, когото никога не са виждали, иска да потули случилото се. Някой благородник, който от срам е изпратил извънбрачната си дъщеря в изгнание в нашето селце.

Изпъвам рамене назад и излъчвам гърди, въпреки че трябва да се наведа. Чертите на Йеми се открояват сред групата божници със снежнобели коси, принудени отново и отново да се кланят пред хора, които изглеждат като нея.

— Зели, не ме карай да повтарям.

— Но, Мамо…

— Поклони се или напусни арената! Губиш времето на всички.

Останала без избор, аз стискам зъби и се покланям, а на лицето на Йеми разцъфва непоносимата й усмивка.

— Толкова трудно ли беше? — Тя се покланя още веднъж, за всеки случай. — Ако ще губиш, загуби с достойнство.

Сред момичетата се чуват сподавени хихикания, но Мама Агба махва рязко с ръка и те млъкват. Поглеждам ги ядосано и се съсредоточавам върху противника си.

Ще видим кой ще хихика, когато аз спечеля.

— Заемете местата си.

Двете отстъпваме към краищата на рогозката и вдигаме с подритване жезлите си от земята. Ухиленото изражение изчезва от лицето на Йеми и очите й се присвиват. Появява се безмилостната й решителност да победи.

Втренчваме се една в друга в очакване на сигнала да започнем. Притеснявам се, че Мама Агба ще протака това до безкрайност, когато най-накрая тя извиква:

— Започвайте!

И аз веднага се озовавам в защитна позиция.

Преди дори да съм помислила да нападна, Йеми се завърта със скоростта на гепардера. В един миг жезълът й прелита над главата й, а в следващия се озовава до шията ми. Момичетата зад мен ахват, но аз не трепвам.

Йеми може да е бърза, но аз мога да съм по-бърза.

Когато жезълът й се приближава, аз се извивам колкото мога назад, избягвайки атаката. Все още съм наведена назад, когато Йеми нанася още един удар, този път замахвайки надолу със силата на два пъти по-едро от нея момиче.

Аз се хвърлям встрани, претъркулвам се по черната рогозка и жезълът й се удря в тръстиката. Йеми замахва назад, приготвяйки се да нанесе още един удар, докато аз се опитвам да се изправя.

— Зели! — предупреждава Мама Агба, но аз нямам нужда от помощта й.

Скачам на крака и вдигам жезъла си нагоре, блокирайки удара точно в момента, в който Йеми замахва отново.

Жезлите ни се удрят във въздуха със силен трясък. Плетените стени на тръстиковото ахере се разтрисат. Оръжието ми все още вибрира от удара, когато Йеми се завърта ниско, за да ме удари в коленете.

Отблъсквам се с издадения напред крак и размахвам ръце, за да се засиля, преобръщайки се във въздуха. Докато скачам над жезъла й, виждам първата си удобна възможност да нападна.

— Ха! — изсумтявам високо, използвайки силата от скока си, за да нанеса удара. — Хайде …

Жезълът на Йеми се забива в моя, спирайки атаката ми, преди дори да е започнала.

— Търпение, Зели — обажда се Мама Агба. — Не е време да нападаш. Наблюдавай, реагирай… изчакай противникът да атакува.

Потискам изпъшкването си и кимвам, отстъпвайки с жезъла.

Ще получиш шанса си — казвам си наум. — Просто изчакай да…

— Точно така, Зел — Гласът на Йеми е толкова тих, че само аз я чувам. — Слушай Мама Агба. Бъди послушна малка ларва.

И ето я.

Онази дума.

Онази ужасна, унизителна обида.

Прошепната без замисляне. Придружена от онази арогантна усмивка.

Преди да съм се усетила, изтласквам жезъла си напред, само на косъм от корема на Йеми. По-късно ще получа ужасен бой от Мама, но ще си струва само за да видя страха в очите на Йеми.

— Хей!

Въпреки че Йеми се обръща към Мама да се намеси, всъщност няма никакво време да се оплаче. Аз извъртам жезъла си със скорост, от която очите й се разширяват, и се хвърлям в нова атака.

— Не сме се упражнявали така! — изпищява Йеми, отскачайки, за да избегне моя удар в коленете й. — Мамо…