Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Мамо…

— Мълчи! — заповядва тя.

Последните момичета ме поглеждат със съчувствие. Те потъркват задните си части си и най-вероятно се чудят колко удара ще получа.

Двадесет — за несъобразяване с тренировките… петдесет — за говорене не на място… сто за това, не едва не убих всички ни…

Не.

Сто щяха да са малко.

Сподавям въздишката си и се стягам за болката. Ще е бързо — казвам си наум. — Ще свърши още преди да разбера, че…

— Седни, Зели.

Мама Агба ми подава чаша чай и налива и за себе си. Сладкият мирис се понася към носа ми, а топлината на чашата сгрява ръцете ми.

— Това отровно ли е? — присвивам вежди аз.

Крайчетата на устата й помръдват, но тя прикрива усмивката си със строг поглед. Аз скривам своята, като отпивам от чая, наслаждавайки се на малкото мед, който усещам на езика си. Започвам да въртя чашата в ръце и да опипвам лилавите мъниста по ръба й. Мама имаше такава украсена чаша — нейните мъниста бяха сребърни, в чест на Оя, богинята на живота и смъртта.

За момент споменът ме кара да забравя разочарованието на Мама Агба, но когато сладостта на чая изчезва, горчивият вкус на вината отново се връща. Тя не би трябвало да преживява това. Не и заради божници като мен.

— Съжалявам. — Прокарвам пръсти по мънистата, за да не вдигна поглед. — Знам… знам, че не ти е лесно с мен.

Както и Йеми, Мама Агба е косиданка, жителка на Ориша, която няма способността да използва магия. Преди Нападението ние вярвахме, че боговете избират кой да се роди божник и кой не, но сега, когато магията я няма, не разбирам защо разликата все още има значение.

Тъй като няма бяла коса, Мама Агба може да се слее с останалите жители на Ориша и да избегне преследванията на стражите. Ако не се занимаваше с нас, те можеше и да я оставят на мира.

Някаква част от мен иска тя да ни изостави и да си спести болката. Тогава с шивашките си умения ще може да шие със собствени материали и да изкарва добра печалба, която да не й отнемат.

— Започваш все повече да приличаш на нея, знаеш ли? — отпива малка глътка от чая си Мама Агба и се усмихва. — А когато крещиш, приликата е плашеща. Наследила си яростта й.

Зяпвам от изненада. Мама Агба не обича да говори за онези, които сме изгубили. Почти никой от нас не го прави. Отпивам отново от чая си и кимвам.

— Знам.

Не съм сигурна кога започна, но промяната у тате беше очевидна. Той спря да среща погледа ми, защото в мен виждаше лицето на убитата си съпруга.

— Това е хубаво. — Усмивката на Мама Агба изчезва и тя се намръщва. — Ти беше съвсем малка по време на Нападението. Притеснявах се, че ще забравиш.

— Не бих могла, дори и да искам.

Не и при положение че лицето на мама беше като самото слънце.

Това е лицето, което се опитвам да не забравя. Не трупът със стичаща се по шията кръв.

— Знам, че се бориш за нея — прокарва ръка през бялата ми коса Мама Агба. — Но кралят е безмилостен, Зели. Той предпочита да бъдат избити всички в кралството, но не и да търпи неподчинение сред божниците. Когато врагът ти няма чест, ти трябва да се бориш по други, по-умни начини.

— Някой от тях включва ли да удрям тези негодници с жезъла си?

Мама Агба се засмива и кожата около махагоновите й очи се набръчква.

— Просто ми обещай, че ще внимаваш. Обещай, че ще избереш правилния момент да се биеш.

Аз грабвам ръцете й и навеждам глава, покланяйки се ниско, за да покажа уважението си.

— Обещавам, Мамо. Няма да те разочаровам отново.

— Добре, защото тук имам нещо и не ми се иска да съжалявам, че съм ти го показала.

Тя бръква в кафтана си и изважда тънка черна пръчка. Замахва рязко с нея. Аз отскачам назад, защото пръчката се превръща в лъскав метален жезъл.

— О, богове! — ахвам аз, борейки се с желанието да грабна това чудо.

Древни символи покриват всеки сантиметър от черния метал и всеки гравиран символ напомня урок, преподаден от Мама Агба. Като пчела, привлечена от меда, погледът ми попада първо на акофена — кръстосаните остриета, мечовете на войната . Смелостта невинаги крещи — бе казала тя в онзи ден. — Доблестта невинаги блести . След това очите ми се насочват към символа акома до двата меча — сърцето на търпеливостта и толерантността. В онзи ден… почти съм сигурна, че в онзи ден си заслужих боя.

Всеки символ ме връща към още един урок, още една история, още една мъдрост. Поглеждам Мама в очакване. Това подарък ли е, или ще го използва, за да ме набие?