Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Вземи!

Тя полага гладкия метал в ръката ми. Веднага усещам силата му. Укрепен с желязо… създаден да чупи глави.

— Това наистина ли се случва?

Мама кимва.

— Днес се би като воин.

Ставам, за да размахам жезъла, и веднага силата му ме смайва. Металът прорязва въздуха като нож, по-смъртоносен е от който и да е дъбов жезъл, който някога съм изработвала.

— Спомняш ли си какво ти казах, когато за пръв път започнахме да тренираме?

Аз кимвам и имитирам уморения глас на Мама Агба:

— Ако ще се биеш със стражите, най-добре е да се научиш как да побеждаваш.

Макар че тя ме плясва по главата, дълбокият й смях отеква в тръстиковите стени. Аз й давам жезъла, тя го забива в земята и оръжието се свива обратно до метална пръчка.

— Знаеш как да побеждаваш — казва тя. — Просто трябва да се научиш кога да се биеш.

Гордост, благородство и болка изпълват гърдите ми, когато Мама Агба отново поставя жезъла в дланта ми. Понеже не съм сигурна, че мога да проговоря, обвивам ръце около кръста й и се наслаждавам на познатия мирис на нова тъкан и сладък чай.

Въпреки че отначало Мама Агба се вцепенява, тя ме прегръща силно, заличавайки болката. След това се отдръпва, за да каже нещо, но спира, когато завесата на ахерето й се отваря отново.

Аз вдигам металния прът, готова да замахна с него, но осъзнавам, че на вратата е застанал по-големият ми брат Тзеин. Той е целият мускули и сила и тръстиковата колиба сякаш се смалява от присъствието му. По тъмната му кожа са изпъкнали сухожилия. От черната коса надолу по челото му се стича пот. Остра болка свива сърцето ми, когато очите му срещат моите.

— Тате!

Зели

Последната дума, която искам да чуя.

„Тате“ означава, че е свършило.

„Тате“ означава, че вече е мъртъв.

Не! — спирам тези мисли аз, докато тичаме по дървената настилка на търговския квартал. — Добре е — обещавам си. — Каквото и да е станало, той ще оцелее.

Илорин се събужда със слънцето, което вдъхва живот на океанското селце. Вълните се разбиват в дървените колони, които ни държат над водата. Като паяк, хванат в мрежата на морето, селището стои на осем дървени крака, всички свързани в центъра. Сега тичаме към този център. Центърът, който ни доближава до тате.

— Внимавай! — изкрещява една косиданка, когато изтичвам покрай нея и едва не събарям кошницата банани от главата й.

Може би щеше да ми прости, ако знаеше, че светът ми се разпада.

— Какво е станало? — питам тичешком.

— Не знам — отговаря Тзеин. — Ндулу дойде на тренировката и каза, че тате имал неприятности. Тръгнах към къщи, но Йеми ми каза, че ти си имала проблем със стражите.

О, богове, ами ако е бил онзи от колибата на Мама!

В ума ми се промъква страх, докато се провираме през продавачките и майсторите, изпълнили дървените улици. Стражът, който ме нападна, може да е отишъл при тате. И скоро ще дойде и за…

— Зели! — вика Тзеин с тон, който ми дава да разбера, че това не е първият му опит да привлече вниманието ми. — Защо го остави? Беше твой ред да стоиш при него!

— Днес беше битката за завършването. Ако я бях пропуснала…

— По дяволите, Зел! — Яростта в гласа на Тзеин кара другите селяни да се обърнат към нас. — Сериозно ли? Остави тате заради глупавата си тояга?

— Не е тояга, а оръжие — изкрещявам в отговор. — И не съм го изоставила. Той се успа. Имаше нужда от почивка. А и оставах всеки ден тази седмица…

— Защото аз стоях с него всеки ден миналата седмица!

Тзеин прескача едно пълзящо дете, а когато се приземява, мускулите му трептят под кафявата кожа. Когато изтичва край една косиданка, тя се усмихва, надявайки се, че игривата й усмивка ще прекъсне устрема му. Тзеин привлича вниманието на селяните и те го гледат като магнити, намиращи пътя към дома. А аз дори няма нужда да избутвам хората от пътя си — един поглед към бялата ми коса и те ме избягват, сякаш съм заразна чума.

— Игрите на Ориша са само след две луни — продължава Тзеин. — Нали знаеш какво ще значи за нас, ако спечелим тези пари? Когато съм на тренировки, ти трябва да стоиш с тате. Коя част от това е толкова трудно да разбереш? По дяволите!

Тзеин спира внезапно пред плаващия пазар в центъра на Илорин. Заобиколено от правоъгълна пътека, морето е пълно с кръгли кокосови лодки на пазарящи се помежду си селяни. Ако не беше започнала търговията за деня, щяхме да изтичаме по нощния мост до дома си в рибарската част. Но пазарът е отворил рано и мостът го няма. Трябва да минем по дългия път.