Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Отказаха да им платя с риба — измърморва тате. — Трябваше ми бронз. Сребро. — Той разтрива слепоочията си, сякаш така би могъл да накара целият свят да изчезне. — Казаха ми да намеря парите или щели да продадат Зели на пазара за работна ръка.

Кръвта ми се смразява и аз се обръщам внезапно, неспособна да скрия страха си. Организирани из цяла Ориша, тези пазари осигуряват работната ръка в кралството ни. Когато някой не може да плати данъците си, трябва да работи, за да изплати дълга си към краля. Попадналите на тези пазари работят безкрайно, изграждайки дворци, прокарвайки пътища, копаейки въглища и какво ли не още.

Това е система, която някога е била полезна за Ориша, но след Нападението тя не е нищо повече от одобрена от държавата смъртна присъда. Извинение да се съберат моите хора — сякаш монархията изобщо има нужда от извинение. При толкова много божници, останали сираци след Нападението, ние сме тези, които не могат да си позволят високите данъци на монархията. Ние сме истинската мишена на всяко повишаване на данъците.

По дяволите! Боря се да скрия обзелия ме ужас. Ако ме откарат на пазара, никога няма да се измъкна. Никой не е успял да избяга от това. Предполага се, че принудителната работа продължава само до изплащането на първоначалния дълг, но с вдигането на данъците този дълг също нараства. Държани гладни, пребивани и дори още по-лошо, божниците са превозвани като добитък. Принуждават ги да работят, докато телата останат без сили.

Потапям ръце в хладната вода, за да успокоя нервите си. Не мога да допусна тате и Тзеин да видят колко съм изплашена. Така само ще стане по-лошо за всички нас. Но когато пръстите ми започват да треперят, не знам дали е от студа, или от ужаса. Как е възможно да се случва това? Кога нещата станаха толкова зле?

Не — прошепвам си наум. — Грешен въпрос .

Не трябва да питам кога нещата са станали толкова зле. Трябва да се питам защо изобщо си мислех, че нещата са се подобрили.

Поглеждам към единствената лилия, втъкана в замрежения прозорец на колибата ни, единствената жива връзка с мама, която ми е останала. Когато живеехме в Ибадан, тя слагаше лилии в прозореца на стария ни дом в чест на майка си, знак на почит от страна на маговете към техните мъртви.

Обикновено, когато поглеждам към цветето, аз си спомням широката усмивка, която се появяваше на лицето на мама, когато вдъхваше канеления аромат на тези цветя. Днес в клюмналите му листа виждам само черната верига от маджасит, заела мястото на златния амулет, който тя винаги носеше на шията си.

Макар че споменът е отпреди единадесет години, и сега ми е по-ясен, отколкото всичко, което виждам в момента.

Това беше нощта, в която нещата тръгнаха зле. Нощта, в която крал Саран обеси моите хора пред очите на всички, обявявайки война на днешните и бъдещите магове. Нощта, в която магията умря.

Нощта, в която изгубихме всичко.

Тате потръпва и аз изтичвам до него и слагам ръка на гърба му, за да не падне. В погледа му няма гняв, само примирение. Той стиска старото си одеяло, а аз искам да видя воина, когото познавах като дете. Преди Нападението той можеше да отблъсне трима въоръжени стражи само с нож за одиране на животни. Но след побоя, който му нанесоха в онази нощ, мозъчното сътресение беше толкова сериозно, че му трябваха пет луни само докато отново започне да говори.

Те го пречупиха, разбиха сърцето му и смазаха душата му. Може би щеше да се възстанови по-бързо, ако не се беше свестил и не бе видял трупа на мама, завързан с черни вериги. Но стана точно така.

И оттогава не е на себе си.

— Добре — въздъхва Тзеин, винаги търсещ жив въглен в пепелта. — Да излезем с лодката. Ако тръгнем сега…

— Няма да стане — прекъсвам го аз. — Нали видя пазара. Дори и да хванем риба, каквито и допълнителни пари да са имали хората, вече са ги похарчили.

— И нямаме лодка — промърморва тате. — Изгубих я сутринта.

— Какво?

Не бях разбрала, че лодката не е отвън. Обръщам се към Тзеин, готова да чуя следващия му план, но той се строполява на тръстиковия под.

Свършено е с мен. Притискам се към стената и затварям очи.

Без лодка, без пари.

Без начин да избегна пазара за работна ръка.

В ахерето настъпва тишина, която потвърждава моята присъда. Може да ме изпратят в двореца. Да прислужвам на разглезени благородници е за предпочитане пред това да кашлям прахта от мините в Калабрар или пред другите престъпни канали, където търговците могат да продадат всекиго. От това, което съм чувала, подземните публични домове дори не са най-лошото, което търговците могат да ме принудят да върша.