Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Тзеин се размърдва в ъгъла. Познавам го. Вероятно ще предложи да заеме моето място. Но в момента, в който се готвя да възразя, мисълта за двореца поражда нова идея.

— А Лагос? — предлагам аз.

— Бягането няма да помогне.

— Не да избягам — поклащам глава. — Пазарът там е пълен с аристократи. Мога да продам рибата.

Преди който и да е от тях да може да каже нещо за гениалността ми, грабвам пергаментова хартия и изтичвам при рибата.

— Ще се върна с данъци за три луни напред. И с пари за нова лодка.

И Тзеин ще може да се съсредоточи върху агбьона. Тате ще може най-накрая да си почине малко. Мога да помогна — усмихвам се на себе си. Най-после мога да направя нещо както трябва.

— Не може да отидеш — прекъсва мислите ми умореният глас на тате. — Там е прекалено опасно за божници.

— По-опасно, отколкото пазара за работна ръка? — изпръхтявам аз. — Защото, ако не го направя, ще се озова там.

— Аз ще отида — предлага Тзеин.

— Не, няма! — Пускам завитата риба в торбата си. — Ти не можеш да се пазариш, ще провалиш цялата сделка.

— Може да взема по-малко пари, но мога да се защитавам.

— И аз мога. — Размахвам жезъла на Мама Агба, преди да пусна и него в торбата.

— Тате, моля те — избутва ме Тзеин. — Ако отиде Зел, ще направи нещо глупаво.

— Ако отида аз, ще се върна с повече пари, отколкото някога сме виждали.

Тате сбърчва чело, докато се чуди дали да се съгласи.

— Зели трябва да продаде рибата…

— Благодаря ти!

— … но ти, Тзеин, я наблюдавай.

— Не! — кръстосва ръце Тзеин. — Един от нас трябва да е тук, в случай че стражите се върнат.

— Заведете ме при Мама Агба — казва тате. — Ще се крия там, докато се върнете.

— Но, тате…

— Ако не тръгнете веднага, няма да се върнете, преди да се смрачи.

Тзеин стиска очи, скривайки яда си. После излиза и започва да стяга седлото на Найла върху огромния й гръб, а аз помагам на тате да се изправи.

— Доверявам ти се — промърморва той прекалено тихо, така че Тзеин не може да чуе.

— Знам. — Загръщам изтънялото одеяло около слабото му тяло. — Няма да сбъркам отново.

Амари

— Амари, изправи се!

— В името на небесата…

— Вече яде повече от достатъчно десерт…

Аз оставям вилицата си с парче кокосов пай и изправям назад рамене, почти впечатлена от броя критики, които майка ми може да изсъска шепнешком в рамките на минута. Тя седи начело на месинговата маса, а златистото геле [2] Красиво навита около главата тъкан, част от традиционното нигерийско женско облекло. — Б. пр. на главата й сякаш улавя цялата светлина в стаята, проблясвайки върху светлокафявата й кожа.

Намествам тъмносиньото геле на собствената си глава и се опитвам да изглеждам царствено, като ми се иска прислужницата да не го беше навила толкова стегнато. Докато се въртя неспокойно, кехлибарените очи на майка ми оглеждат облечените в най-хубавите си дрехи олойе аристократки на Ориша, търсейки хиенерите, скрити сред стадото. Жените се усмихват, но знам, че зад гърбовете ни шепнат по наш адрес.

— Чух, че е изпратена в западното крило…

— Кожата й е прекалено тъмна, за да е…

— Прислужниците ми се кълнат, че командирът носи дете на Саран…

Те носят тайните си като блестящи диаманти, като бродерии, вплетени в разкошните им дрехи. Техните лъжи и парфюмите им с аромат на лилия развалят медения аромат на сладките торти, които вече не ми е позволено да ям.

— А какво е твоето мнение, принцесо Амари?

Вдигам сепнато поглед от божественото парче пай и виждам, че олойе Ронке се е втренчила в мен с очакване. Изумрудената й роба блещука върху махагоновата й кожа и е избрана точно заради начина, по който грее на фона на белите стени на чайната.

— Моля?

— За едно гостуване в Зариа.

Тя се навежда напред, докато големият рубин, който виси на шията й, докосва масата. Крещящото бижу е постоянно напомняне, че олойе Ронке не е родена с място на нашата маса. Платила е за него.

— За нас ще е чест да те посрещнем в имението си. — Тя си играе с големия червен камък и устните й се извиват, когато ме хваща, че съм се втренчила в нея. — И съм сигурна, че ще успеем да намерим бижу като това и за теб.

— Колко мило от ваша страна — казвам аз, печелейки време, и мислено проследявам пътя от Лагос до Зариа.

Далече зад планинската верига Оласимбо, Зариа е в северния край на Ориша, на брега на морето Адетунджи. Пулсът ми се ускорява, когато си представям, че излизам в света извън стените на двореца.