Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

По гърба ми преминава тръпка на страх, от която пръстите ми изтръпват. Направи го за Бинта.

— За Бинта — прошепвам високо аз.

Най-старата ми приятелка. Единствената ми приятелка.

Трябва да се погрижа да не пострада.

Поемам дълбоко въздух и избърсвам потта от ръцете си, наслаждавайки се на последните си няколко секунди.

Пръстите ми едва докосват лъскавата дръжка, проблясваща зад завесите, когато…

— Какво?

Гласът на баща ми прогърмява през вратата като рев на див горилион. Сърцето ми се блъска силно в гърдите. Чувала съм го да крещи и по-рано, но никога така. Закъснях ли?

Вратата се отваря със замах и аз отскачам, когато отряд стражи изхвърчат от тронната зала като бягащи крадци. Те избутват благородниците и прислужниците, които минават през главната зала, и ги отвеждат нанякъде.

Оставам сама.

Тръгни си. Краката ми треперят, когато вратата започва да се затваря. Настроението на баща ми явно е ужасно. Но трябва да намеря Бинта. Не знам дали не е затворена вътре.

Не мога да я оставя да се изправи пред баща ми сама.

Втурвам се напред и хващам вратата точно преди да се затвори. Пъхвам пръстите си между нея и касата и отварям съвсем леко, надничайки през процепа.

— Какво искаш да кажеш? — изкрещява отново баща ми и по брадата му хвърчи слюнка. Вените пулсират под махагоновата му кожа, която се откроява на фона на червената му агбада [3] Традиционна ръчно тъкана дълга роба, характерна за елита в Западна Африка. — Б. пр. .

Дръпвам вратата на косъм по-широко, страхувайки се, че ще съзра крехкото тяло на Бинта. Но вместо нея виждам адмирал Ебеле, треперещ пред трона. Капки пот се стичат от плешивото му теме, докато гледа към всичко останало, но не и към баща ми. До него гордо стои командир Каея, чиято коса се спуска над шията й в стегната лъскава плитка.

— Реликвите били изхвърлени от вълните в Уари, малко селце на брега на морето — обяснява Каея. — Близостта им събудила непроявените умения на някои от местните божници.

— Непроявени умения?!

Каея преглъща и мускулите под светлокафявата й кожа се стягат. Дава възможност на адмирал Ебеле да отговори, но той продължава да мълчи.

— Божниците се преобразили. — Каея потреперва, сякаш думите й причиняват физическа болка. — Реликвите събудили уменията им, Ваше Величество. Божниците станали магове.

Аз ахвам, но веднага покривам устата си, за да заглуша звука. Магове? В Ориша? След толкова дълго време?

Усещам тъпо пробождане от страх в гърдите си, което затруднява дишането ми, докато отварям вратата още съвсем малко, за да виждам по-добре. Чакам баща ми да каже: Това е невъзможно. Това би било …

— Невъзможно! — проговаря най-накрая той почти шепнешком и стиска дръжката на маджаситения си меч толкова силно, че кокалчетата му изпукват.

— За съжаление, не е, Ваше Величество. Видях го със собствените си очи. Магията им беше слаба, но съществуваше.

Небеса… Какво означава това за нас? Какво ще стане с монархията? Дали маговете вече планират нападение? Дали ще имаме някакъв шанс да отговорим на удара им?

В главата ми нахлуват спомени за баща ми преди Нападението — обхванат от параноя човек с вечно стиснати зъби и посивяла коса. Човекът, който нареди на мен и брат ми да отидем в подземието на двореца и пъхна мечове в ръцете ни, макар да бяхме прекалено малки и слаби, дори да ги повдигнем.

Маговете ще ви нападнат — предупреди ни той. Изричаше същите думи всеки път, когато ни караше да се бием. — И когато го направят, трябва да сте готови .

Споменът от болката пронизва гърба ми, докато се вглеждам в пребледнелия си баща.

Той се взира в пода, а лицето му е бледо и намръщено. Мълчанието е по-плашещо от гнева му. Адмирал Ебеле вече видимо трепери.

— Къде са маговете сега?

— Премахнати.

Стомахът ми се свива и аз притаявам дъх, опитвайки се да задържа в стомаха си следобедния чай. Маговете са мъртви. Избити.

Захвърлени на дъното на морето.

— А реликвите? — продължава баща ми, без да го вълнува смъртта на маговете.

Ако можеше, той вероятно щеше да премахне и всички останали.

— Свитъкът е у мен. — Каея бърка под бронята на гърдите си и изважда един стар пергамент. — Веднага, щом го открих, се отървах от свидетелите и дойдох тук.

— А слънчевият камък?

Каея се обръща към Ебеле с толкова остър поглед, че би могъл да го прободе до кръв. Той прочиства дълго гърлото си, сякаш се наслаждава на последните секунди преди да обяви новината.