Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Благодаря ви — отговарям накрая. — За мен ще бъде чест…

— Но за съжаление, Амари не може да дойде — намесва се майка ми, намръщвайки се, без ни най-малка следа от съжаление. — Тя е по средата на обучението си и вече изостава по аритметика. Не може да прекъсва в момента.

Вълнението, което се бе надигнало в гърдите ми, умира. Побутвам неизядения пай в чинията си. Майка ми рядко ми позволява да излизам от двореца. Не трябваше да се надявам.

— Може би по-нататък — отговарям тихо аз, надявайки се това, което си позволявам, да не ми навлече гнева й. — Сигурно е много хубаво да живеете там, с морето пред вас и планините зад гърба ви.

— Само камъни и сол — сбърчва широкия си нос Самара, най-голямата дъщеря на олойе Ронке. — Нищо, в сравнение с този великолепен дворец. — Тя се усмихва на майка ми, но милото й изражение изчезва, когато отново се обръща към мен. — Освен това Зариа е пълна с божници. Ларвите в Лагос поне си знаят мястото и стоят в кварталите си.

Жестокостта в думите на Самара остава да виси във въздуха между нас. Поглеждам през рамо да видя дали и Бинта е чула, но най-старата ми приятелка, изглежда, не е тук. Като единствен божник, който работи във вътрешната част на дворец, моята лична прислужница винаги се е откроявала сред другите, една жива сянка, която винаги е до мен. Дори и с бонето, което слага върху бялата си коса, Бинта пак е изолирана от останалата прислуга в двореца.

— Мога ли да ти помогна, принцесо?

Обръщам се и виждам прислужница, която не познавам — момиче със светлокафява кожа и големи кръгли очи. Тя взима празната ми наполовина чаша и я сменя с друга. Поглеждам към кехлибарения чай — ако Бинта беше тук, тя щеше тайничко да сложи една лъжичка захар в чашата ми, когато майка ми не гледа.

— Виждала ли си Бинта?

Момичето внезапно отстъпва назад, стиснало устни.

— Какво има?

Момичето отваря уста, но очите й пробягват по жените около масата.

— Извикаха я в тронната зала, Ваше Височество. Малко преди да започне обядът.

Аз се намръщвам и накланям глава. Защо ли може да я е извикал баща ми? От всички прислужници в двореца той никога не викаше нея. Всъщност изобщо рядко викаше каквито и да било прислужници.

— Тя каза ли защо? — питам аз.

Момичето поклаща глава и понижава глас, избирайки внимателно всяка дума.

— Не, но дотам я придружиха стражи.

Горчиво усещане пропълзява по езика ми — горчиво и тъмно, докато слиза надолу в гърлото ми. Стражите в този дворец не придружават. Те отвеждат.

Те настояват.

Момичето отчаяно иска да каже още нещо, но майка ми й хвърля гневен поглед, а студените й пръсти ощипват коляното ми под масата.

— Престани да говориш с прислугата.

Въпреки нейното раздразнение не мога да спра да мисля за Бинта. Баща ми знае колко сме близки — ако иска нещо от нея, защо не ме е уведомил?

Взирам се през прозореца към кралската градина, докато въпросите ми стават все повече, и не обръщам внимание на смеха на жените около мен. Вратата на залата се отваря рязко.

Влиза брат ми.

Той е висок и красив в униформата си, готов да поведе първия си патрул през Лагос. Инан грее от щастие сред другите стражи, а украсеният му шлем показва скорошното му повишение в капитан. Аз се усмихвам и ми се иска да можех да съм част от този специален за него ден. Всичко, което някога е искал, най-после се случва.

— Впечатляващ е, нали? — Самара се втренчва в брат ми със светлокафявите си очи с плашеща страст. — Най-младият капитан в историята. Ще стане великолепен крал.

— Така е — грейва майка ми и се навежда към дъщерята, с която няма търпение да се сдобие. — Макар че ми се искаше повишението да не е придружено с такова насилие. Никога не знаеш какво може да опита да причини на престолонаследника една отчаяна ларва.

Жените олойе кимат и изразяват безполезни мнения, докато аз мълчаливо отпивам от чая си. Те говорят за поданиците ни със същото безразличие, както за украсените с диаманти геле, които са на мода в Лагос. Аз отново се обръщам към прислужницата, която ми каза за Бинта. Въпреки че е далече от масата ми, ръката й все още трепери от притеснение…

— Самара — прекъсва мислите ми майка ми, — споменах ли колко царствена изглеждаш днес?

Прехапвам език и изпивам остатъка от чая си. Въпреки че майка ми казва „царствена“, в мислите ни се промъква думата "светла“. Като царствените олойе, които с гордост могат да проследят родословното си дърво до първите кралски семейства, които са носили короната на Ориша.