Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Камъкът е бил откраднат от Уари, преди ние да пристигнем, Ваше Величество. Но сме по следите му. Изпратил съм най-добрите си хора. Не се съмнявам, че скоро ще го намерим.

Яростта на баща ми се разпалва като горещина, издигаща се във въздуха.

— Твоя задача беше да ги унищожиш — изсъсква той. — Как се случи това?

— Опитах, Ваше Величество! След Нападението се опитвах много луни. Направих всичко възможно да ги унищожа, но реликвите бяха омагьосани.

Погледът на Ебеле се стрелва към Каея, но тя се взира право напред. Той отново прочиства гърлото си. Под брадата му се събират капки пот.

— Когато скъсах свитъка, той се събра отново. Когато го изгорих, той се оформи отново от пепелта. Накарах най-силния си страж да удари с чук слънчевия камък, но по него не се появи и драскотина! Когато не можахме да унищожим проклетите реликви, аз ги заключих в железен сандък и ги потопих насред морето Банджоко. Няма как да са стигнали до брега! Не и без ма…

Ебеле се сепва, преди да е изрекъл думата.

— Заклевам се, Ваше Величество. Направих всичко, което можах, но, изглежда, боговете имат други планове.

Боговете? Свивам се като от удар. Ебеле да не си е загубил ума? Боговете не съществуват. Всички в двореца го знаят.

Чакам баща ми да реагира на глупостта на адмирала, но лицето му остава безизразно. Той се надига от трона си, студен и коварен. След това, бърз като пепелянка, напада, хващайки Ебеле за шията.

— Кажи ми, адмирале… — Той вдига тялото на Ебеле във въздуха. — Чии планове те плашат повече? Тези на боговете? Или моите!

Свивам се още повече и се обръщам, докато Ебеле се задушава и кашля. Това е онази страна на баща ми, която мразя, която упорито се опитвам да не виждам.

— Об-бещавам — изхриптява Ебеле през болката. — Ще оправя всичко. Обещавам!

Баща ми го пуска на пода като изгнил плод. Ебеле диша тежко и масажира шията си, където по бакърената му кожа вече се появяват синини. Баща ми се обръща отново към свитъка в ръцете на Каея.

— Покажи ми.

Каея прави знак към някого, който е извън полезрението ми. По плочките изтракват ботуши. И тогава я виждам.

Бинта.

Притискам ръце до гърдите си, докато я влачат напред, а в сребристите й очи се събират сълзи. Бонето, което тя толкова внимателно завързва всеки ден, стои накриво, откривайки дългата й бяла коса. Някой е запушил устата й с шал, за да не може да вика. Но и да можеше, кой щеше да й помогне? Вече е в ръцете на стражите.

Направи нещо — нареждам на себе си. — Веднага. Но не мога да накарам краката си да помръднат. Не усещам и ръцете си.

Каея развива свитъка и тръгва бавно напред, сякаш се приближава към диво животно. Не милото момиче, което толкова години бърше сълзите ми. Прислужницата, която събира всичката храна, която й се полага в двореца, за да може семейството й да се нахрани добре поне веднъж на ден.

— Вдигнете ръката й.

Стражите сграбчват китката й, а Бинта клати глава и приглушените й викове се чуват през шала. Въпреки съпротивлението Каея бутва свитъка в ръката й.

От дланта на Бинта избухва светлина.

Тя огрява тронната зала със своето великолепие — блестящо жълто, грейнало пурпурно, искрящо синьо. Светлината се извива и проблясва, докато се спуска надолу — един безкраен поток, бликнал от ръката на Бинта.

— Небеса! — ахвам аз и ужасът от войната се смесва в гърдите ми със страхопочитание.

Магия!

Тук. След всичките тези години…

В главата ми сякаш избухват старите предупреждения на баща ми, истории за битки и огън, тъмнина и болести. Магията е изворът на цялото зло — съскаше гневно той. — Тя ще унищожи Ориша.

Баща ни винаги е учил мен и брат ми, че магията означава нашата смърт. Опасно оръжие, което заплашва съществуването на Ориша. Докато я има, в кралството ни винаги ще бушува война.

През най-мрачните дни след Нападението магията се настани в главата ми като чудовище без лице. Но в ръцете на Бинта магията е прекрасна, чудо като никое друго. Радостта на лятното слънце, което прелива в здрач. Самата същност, дъхът на живота…

Баща ми напада бързо. Бързо като светкавица.

В един миг Бинта стои пред него.

В следващия мечът му пронизва гърдите й.

Не!

Затварям очи и закривам устата си, преди да съм изпищяла и едва не се строполявам по гръб. Започва да ми се повдига. Горещи сълзи опарват очите ми.

Това не се случва . Светът започва да се върти. Това не е истина. Бинта е в безопасност. Чака те в стаята ти с парче сладък хляб.