Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— О, богове! — прошепвам на себе си, когато войниците вече не могат да ни чуят.

Спокойствието, което успях да имитирам, избухва в нерви. Вкарвам въздух в дробовете си.

— Успяхме — сграбчва ме за ръката Амари, пребледняла под шлема. Първата ни битка приключи.

Сега започва следващата.

Докато навлизаме в гората, се спуска студена мъгла, която докосва върховете на дърветата. Изминаваме няколко километра и мъглата става толкова гъста, че закрива слънцето и става трудно да виждаме.

— Странно — прошепва Амари в ухото ми, протегнала напред ръце, за да не се блъсне в някое дърво. — Мислиш ли, че винаги е така?

— Не знам.

Нещо ми казва, че тази мъгла е дар от боговете.

Те са на наша страна…

Искат ние да победим.

Вкопчвам се в думите от собствената си реч пред другите, молейки се да се окажат истина. Боговете няма да ни изоставят сега, няма да разбият надеждите ми тук. Но с приближаването до храма все още по вените ми не пулсира топлина. Скоро няма да мога да се крия в мъглата.

Ще бъда разобличена и всички ще ме видят.

— Откъде знаеше? — прошепвам аз, когато храмът се извисява пред нас. — Защо дойде при мен в Лагос?

Амари се обръща и кехлибареният й поглед свети през мъглата.

— Заради Бинта — отговаря тихо тя. — Бинта имаше сребристи очи. Точно като твоите.

При думите й нещо си идва на мястото — знак от по-висши сили. Двете сме били насочени към този момент, подтикнати по най-незабележими, най-неразбираеми начини. Независимо как ще свърши този ден, ние правим това, което боговете са поискали. Каква ли може да е целта им обаче, щом във вените ми не тече магия?

Отварям уста да отговоря, но замълчавам, когато духовната енергия се сгъстява. Натежава върху нас като гравитация, съпротивяваща се на всяка крачка.

— Усещаш ли това? — прошепва Тзеин.

— Невъзможно е да не го усещам.

— Какво става? — провиква се назад Роен.

— Може да е само…

Храмът…

Няма думи, които да опишат цялото величие на пирамидата пред нас. Тя се извисява към небето и всеки сантиметър е от прозрачно злато. Както и в Кандомбле, сложни гравюри изразяват волята на боговете. Символите излъчват светлина и сега, когато сме тук, започва истинската битка.

— Рехима — нарежда Роен, — отведи хората си на южния край на острова. Вдигнете ужасна врява на брега и изчезнете в мъглата. Следвайте указанията на Аша, за да се измъкнете.

Рехима кима и вдига шлема си така, че виждаме само светлокафявите й очи. Тя удря юмрук в юмрука на Роен и повежда двама мъже и две жени в мъглата.

— А ние какво ще правим? — питам аз.

— Ще чакаме — отговаря Роен. — Те би трябвало да отвлекат вниманието на армията и така храмът ще остане празен.

Минутите се разтеглят в часове, вечност, която се влачи като смъртта. Всяка секунда, която минава, е още една секунда, в която умът ми потъва в моята вина. А ако ги заловят? Ако умрат? Не мога да допусна още хора да умрат заради това.

Не мога да допусна още кръв да изцапа ръцете ми.

В далечината се издига струйка черен дим, знак от огъня на Рехима. Секунди след издигането му във въздуха се разнася пронизителният сигнал на рог.

От храма се излива цяло море от стражи и се насочва към южния край на острова. Мъжете са толкова много, че аз бързо разбирам колко трудно ще преценя какви са размерите на храма.

Когато приливът от войници отминава, Роен ни въвежда вътре, втурвайки се сред натежалия въздух. Слизаме по златните стъпала колкото можем по-бързо, без да спираме, докато не стигаме на долния етаж.

Ярки скъпоценни камъни украсяват всеки сантиметър от стените, изящни в дизайна си. Около нас отнемащият дъха образ на Йемоджа е осеял златните стени в топаз и сини сапфири, а от връхчетата на пръстите й бликат вълни от лъскави диаманти. Над нас греят ярките изумруди на Огун, отдавайки почит на властта му над земята. През кристалните тавани виждам всяко отделно ниво — всичките десет етажа, посветени на боговете.

Амари приближава до едно стълбище в средата на пода, което тръгва надолу, и слънчевият камък светва в ръката й.

Това е… Стискам изпотените си юмруци.

Там трябва да отидем.

— Готова ли си? — пита Амари.

Не . Изписано е на лицето ми. Но тя ме бутва леко и аз правя първата крачка, повеждайки ги по студеното стълбище.

Вървим през тясното пространство, а аз се пренасям в Кандомбле. Точно като в онзи храм светлината от факли огрява тясната пътека, отразявайки се стените. Това ме връща към времето, когато все още имахме шанс.