Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Това не стана ли и в Ибейджи? — питам аз. — След битката на арената? Каза, че усещаш магията си блокирана.

— Блокирана, не изчезнала. Преди се чувствах сякаш е заключена, но все още с мен. А сега не усещам нищо.

Обзема ме безнадеждност и краката ми изтръпват. Трябва да се върнем. Трябва да събудим един от хората на Роен и да обърнем кораба.

Но през всичко това грее лицето на Бинта, преборвайки страха ми, гнева на баща ми. Връщам се към онзи съдбовен ден преди една луна, когато стоях в покоите на Каея и държах свитъка в ръцете си. И тогава нямахме шанс. Но ние се борихме отново и отново. Постоянствахме. Не се отказахме.

— Можеш да го направиш — прошепвам аз, вярвайки още повече, когато го изричам на глас. — Боговете те избраха. Те не правят грешки.

— Амари…

— Гледам те как извършваш невъзможното от деня, в който се срещнахме. Ти се изправяш пред целия свят заради хората, които обичаш. Знам, че можеш да направиш същото и за да спасиш маговете.

Зели се опитва да отвърне поглед, но аз сграбчвам лицето й и я принуждавам да срещне погледа ми. Само ако можеше да види човека, когото аз виждам сега, героя, който живее в нея.

— Толкова ли си сигурна? — пита тя.

— Никога през живота си не съм била по-сигурна за нещо. Освен това, просто се погледни — ако ти не можеш да правиш магия, никой друг не може.

Вдигам едно огледало и показвам на Зели шестте дебели плитки, които се спускат до кръста й. През последната луна косата й е станала толкова къдрава, че съм забравила колко е дълга.

— Изглеждам силна… — прошепва тя, опипвайки плитките.

Усмихвам се и оставям огледалото.

— Когато връщаш магията на Ориша, трябва да изглеждаш като боеца, който си.

Зели стиска ръката ми, въпреки че в очите й все още се чете някаква тъга.

— Благодаря ти, Амари. За всичко.

Допирам чело до нейното и оставаме така в приятно мълчание, изразявайки обичта си чрез докосването. Принцесата и воинът — решавам аз в главата си. Когато разказвам историята за утрешния ден, ще я нарекат така.

— Ще останеш ли? — Отдръпвам се назад и поглеждам Зели в лицето. — Не искам да съм сама.

— Разбира се — усмихва се тя. — Нещо ми подсказва, че всъщност може и да заспя на това легло.

Аз се премествам, за да й направя място, и тя се мушка в леглото, сгушвайки се под кожите от пантенера. Протягам се да угася светлината на факлата, но Зели ме сграбчва за китката.

— Наистина ли мислиш, че ще се получи?

Усмивката ми потрепва за миг, но скривам колебанието си.

— Мисля, че независимо от всичко трябва да опитаме.

Зели

С приближаването на изгрева небето изсветлява до розово и оранжево. Пухкави облаци преминават през тези цветове с лекота, почти спокойно, без да загатват за това, което денят може да донесе. Аз грабвам шлема, който скрива лицето ми, и съм безкрайно благодарна за броните на флотата. Слагам си го и пъхвам плитките вътре, когато Роен се приближава с лукавата си усмивка.

— Съжалявам, че не успяхме да си поговорим снощи. — Той се нацупва престорено. — Ако беше заради косата ти, да знаеш, че и аз сплитам чудесни плитки.

Присвивам очи, мразейки факта, че униформата му отива. Той носи бронята с увереност и ако не го познавах, щях да помисля, че всъщност е негова.

— Радвам се, че предстоящият ден на смърт не е помрачил доброто ти настроение.

Усмивката на Роен става по-широка.

— Изглеждаш добре — прошепва той, докато закопчава шлема си. — Готова ли си?

И в този миг изсвирва остро, за да събере екипажа. Всички се скупчват около него. Амари и Тзеин си проправят път напред, следвани от Кеньон и четиримата от неговата група. Тзеин ми кимва окуражаващо. Аз се насилвам да кимна в отговор.

— Снощи разпитах войниците на Саран — издига се гласът на Роен над морския вятър. — Те ще се разположат по периметъра на острова и в самия храм. Няма начин да ги избегнем, когато корабът ни пристигне, но ако не привличаме вниманието, не би трябвало да събудим подозрение. Те очакват Зели да се втурне насам с армия от магове, така че щом сме с техните брони, ще запазим елемента на изненада.

— А какво ще стане, когато влезем вътре в храма? — пита Амари. — Баща ми ще заповяда на войниците си да стрелят при първия знак за безредие. Освен ако не отвлечем вниманието им, те ще нападнат в мига, когато ни видят със свещените реликви.

— Като наближим храма, ще инсценираме нападение далече от него, за да отклоним силите им. Това ще позволи на Зели спокойно да извърши ритуала.