Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Роен се обръща към мен и със знак ми дава думата. Отстъпвам назад, но Амари ме бута напред и аз се препъвам към центъра на тълпата. Преглъщам с усилие и скръствам ръце зад гърба си, стараейки се отчаяно да звуча уверено.

— Просто се придържайте към плана. Ако не привличаме внимание към себе си, би трябвало да успеем да стигнем до храма без проблеми.

И тогава ще разберете, не, не мога да го направя. Че боговете още веднъж са ме изоставили. Тогава хората на Саран ще нападнат.

Тогава всички ще умрем.

Преглъщам отново, отърсвайки се от съмненията, заради които ми се иска да побягна.

Трябва да се получи. Небесната майка трябва да има план.

Но подканващите погледи и тревожното мърморене показват, че думите ми не са достатъчни. Те искат от мен вдъхновяваща реч. Но самата аз имам нужда от такава.

— Богове… — изругава Тзеин.

Извръщаме се бързо и виждаме малка флотилия, закотвена наблизо. Когато слънцето наднича над хоризонта, островът се появява пред очите ни. Отначало е прозрачен като мираж в морето. Но с издигането на слънцето по-високо островът се превръща в голям масив от мъгла и безжизнени дървета.

В гърдите ми се разпростира топлина, силна като в деня, когато Мама Агба за първи път използва магия. В онзи момент почувствах толкова голяма надежда. След всички тези години престанах да се чувствам толкова сама.

Замислям се за това, преструвайки се, че магията преминава през вените ми, по-силна от когато и да било по-рано. И ще избухне днес, пламтейки така гореща, както и гневът ми.

— Знам, че сте изплашени. — Всички погледи се обръщат към мен. — И аз съм изплашена. Но знам, че причината ви да се биете е по-силна от страха ви, защото ви доведе тук. Всеки от нас е пострадал от ръцете на стражите и на монархията, която е дала клетва да ни защитава. Днес ще нанесем удар, отмъщавайки за всички нас. Днес ще ги накараме да си платят!

Викове на подкрепа прокънтяват във въздуха, дори и наемниците се присъединяват. Тези викове повдигат духа ми, отключвайки думите, затворени в мен.

— Те може да имат хиляда войници в армията си, но нито един от тях няма подкрепата на боговете. Ние имаме магията на наша страна, затова бъдете силни, бъдете уверени.

— А ако всичко отиде по дяволите? — пита Роен, когато виковете затихват.

— Нападайте — отговарям аз. — Бийте се с всичко, което имате.

Зели

Гърлото ми пресъхва, докато наблюдаваме безкрайното море от стражи, които патрулират по периметъра на острова. Сякаш всички войници на Ориша са дошли тук да стоят на пост.

Зад тях се издига гора от почернели дървета, забулени в мъгла и извиващ се дим. Енергията, която заобикаля гората, изкривява въздуха над нея, знак за духовната сила, която се крие сред дърветата.

Когато и последният човек от групата ни слиза от лодката, Роен ни повежда да търсим храма.

— Малко по-живо — казва той. — Трябва да побързаме.

Когато стигаме на източния бряг, веднага усещам духовната енергия. Дори и без жуженето на магията в костите ми тя се излъчва от земята, струи от изгорените дървета. Когато очите на Роен се разширяват, разбирам, че и той също я усеща.

Вървим сред боговете.

При тази мисъл ме изпълва странно барабанене, не точно прилив на магията, но поток от нещо по-велико. Докато вървя през острова, почти усещам дъха на Оя в начина, по който въздухът около нас става по-хладен. Ако са тук с мен, може би имах право да им се доверя. Може би всъщност имаме шанс да успеем.

Но за да направим това, трябва да преминем през стражите.

Докато вървим край безкрайните редици от войници, сърцето ми се блъска в гърдите. Това, че носим щитове със знака на Ориша, ни скрива от погледите им. Роен води с убедителна напереност, носейки униформата на командир с лекота. Заради светлата му кожа и уверената походка дори и истинските командири отстъпват и му правят път.

Почти стигнахме — мисля си аз, но се вцепенявам, когато един войник се вглежда в нас малко по-дълго. Всяка крачка към гората се разтяга в една задъхана вечност. Тзеин държи ръка на камата от кост, а Амари стиска по-силно кожената торба, в която крие слънчевия камък и свитъка. Моята ръка е готова върху дръжката на жезъла. Но дори и когато минаваме покрай последните войници, подредени по брега на острова, те едва ни поглеждат. Всички гледат съсредоточено към морето в очакване на армията от магове, която така и няма да пристигне.