Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Винаги, когато си спомняше за него, ти се свиваше. Не разбирах как някой може да се бие с меча като тебе и въпреки това да се страхува толкова много.

Прокарвам пръсти по плитките й.

— А сега?

Зели затваря очи и мускулите й се стягат. Но когато я обгръщам с ръце, сякаш усещам пукнатините в стената й.

Напрежението нараства, засилвайки чувствата й, болката й. Когато вече не може да издържа, риданието, което знам, че е сдържала, избухва.

— Не мога да го прогоня от ума си. — Тя ме притиска, а горещите сълзи падат по рамото ми. — Всеки път, когато затворя очи, той сякаш затяга верига около шията ми.

Прегръщам силно Зели и тя ридае в прегръдката ми, освобождавайки всичко, което се е опитвала да скрие. И моето гърло се задавя от сълзите й, моето семейство й е причинило цялата тази болка. Докато я прегръщам, се замислям за Бинта и всичките дни, в които сигурно е имала нужда от това. Тя ме подкрепяше във всичките ми борби, а аз никога не бях до нея по същия начин.

— Съжалявам — прошепвам аз. — За това, което баща ми е направил. За това, което прави. Съжалявам, че Инан не можа да го спре. Съжалявам, че и на двамата ни отне толкова много време, преди да опитаме да поправим стореното от баща ни зло.

Зели се обляга на мен, вслушвайки се в думите ми.

Съжалявам, Бинта — казвам мислено на духа й. — Съжалявам, че не направих повече.

— Първата нощ, след като избягахме, не можах да заспя в онази гора, колкото и да се опитвах — казвам тихо аз. — Почти не бях в съзнание, но всеки път, когато затварях очи, виждах меча на баща ми, готов да ме прониже. — Отдръпвам се и избърсвам сълзите й, взирайки се право в сребристите й очи. — Мислех си, че ако някога ме открие, ще се срина, но знаеш ли какво стана, когато го видях в крепостта?

Зели поклаща глава и моментът се връща, ускорявайки пулса ми. Споменът за гнева на баща ми се втурва в главата ми, но това, което си спомням, е тежестта на меча в ръката ми.

— Зели, сграбчих меча си. За малко да се втурна след него !

Тя ми се усмихва и в този момент виждам Бинта заради начина, по който усмивката смекчава чертите й.

— Не очаквам нищо по-малко от Леонерата — шегува се Зели.

— А аз си спомням дните, когато на Леонерата й казваха да се стегне и да не се държи като изплашена малка принцеса.

— Лъжеш — засмива се през сълзите си Зели. — Сигурно съм била много по-зла.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, преди да го кажеш, ти наистина ме бутна в пясъка.

— Значи сега е мой ред? — пита Зели. — Сега ти ще ме бутнеш ли?

Аз поклащам глава.

— Имах нужда да чуя онези думи. Имах нужда от теб. След като Бинта умря, ти беше единственият човек, който се отнесе с мен като с нещо повече от една глупава принцеса. Знам, че сигурно не го виждаш, но ти наистина вярваше, че мога да бъда Леонерата, преди някой друг дори да беше произнесъл тази дума. — Изтривам сълзите й и слагам ръка на бузата й. Не можах да помогна на Бинта и сега, когато съм със Зели, усещам, че раната в сърцето ми се затваря. Бинта щеше да ми каже да съм смела. Със Зели вече съм такава. — Каквото и да е направил, каквото и да виждаш, повярвай ми, това не е завинаги. След като освободи мен, ще намериш начин да освободиш и себе си.

Зели се усмихва, но само за миг. Тя затваря очи и стиска юмруци, както прави винаги, когато изрича заклинание.

— Какво има? — питам аз.

— Вече не мога… — Тя свежда поглед надолу към ръцете си. — Вече не мога да правя магия.

Сърцето ми сякаш спира, бавно и тежко замира в гърдите ми. Стискам силно ръцете на Зели.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма я. — Зели сграбчва плитките си, а на лицето й се чете болка. — Вече не съм Жътвар. Не съм нищо.

Бремето, което носи на раменете си, заплашва да я прекърши. Искам да я утеша, но от тази нова реалност ръцете ми натежават като олово.

— Кога се случи?

Зели затваря очи и свива рамене.

— Когато ме рязаха, сякаш изрязаха магията ми от гърба. Оттогава не мога да чувствам нищо.

— Ами ритуалът…

— Не знам. — Тя си поема дълбоко въздух. — Не мога да го направя. Никой не може.

Думите й продънват пода под краката ми. Почти усещам как падам през дупката. Лекан каза, че само маг, свързан с духа на Небесната майка, може да извърши ритуала. Но без сентаро, който да разбуди други, никой не може да заеме мястото на Зели.

— Може би просто имаш нужда от слънчевия камък…

— Опитах това.

— И?

— Нищо… дори не го усещам топъл.

Прехапвам долната си устна и свивам вежди, опитвайки се да измисля нещо друго. Но щом слънчевият камък не й помага, съмнявам се дали свитъкът ще може.