Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Гласът ми затихва и аз се втренчвам в пода, преглъщайки срама си. Гнева си. Болката. Как смеят боговете да се натрапят в живота ми само за да ме сломят по този начин?

Без никаква надежда опитвам още веднъж, търсейки някаква останала частица от аше . Но те са се отказали от мен.

Няма да им позволя да ми отнемат нищо друго.

— Съжалявам. — Думите са неубедителни, но те са всичко, което имам. — След като така или иначе не мога да извърша ритуала, няма да изгубя и баща си.

Кеньон ме пуска. Думата омраза изобщо не е достатъчна, за да опише чувството, с което ме гледат мъжете. Само в очите на Амари се чете съчувствие и дори и Роен изглежда стреснат.

Пристъпвам напред, притиснала свитъка и камъка към гърдите си. Камата от кост се притиска в кожата ми и почти ме прорязва с всяка крачка. Изминала съм половината път, когато Кеньон изкрещява:

— Ние те спасихме! — Острите му и пронизителни викове отскачат от стените. — Хора умряха за това! Хора умряха за теб!

Думите му се врязват в душата ми за всеки, когото съм оставила след себе си. Бизи. Лекан. Зулейка. Може би дори и Мама Агба.

Всички са мъртви.

Защото се осмелиха да повярват в мен.

Осмелиха се да мислят, че можем да победим.

Когато се приближавам до Инан, тате започва да клати неистово глава. Не мога да му позволя да разколебае решимостта ми.

Не искам да спечелят, тате. Но не мога да те оставя да умреш.

Стискам свитъка и камъка, докато Инан се придвижва напред, насочвайки внимателно тате пред себе си. Извинението се чете ясно в кехлибарените му очи. Очи, на които никога вече няма да се доверя.

Защо? Иска ми се да извикам, но викът замира в гърлото ми. С всяка крачка ехото от целувката му се притиска към устните ми и преминава надолу към шията ми. Гледам втренчено ръцете му на рамото на тате, ръце, които трябваше да смажа. Бях се заклела, че ще умра, но няма да позволя на някой от стражите да ме има, и въпреки това позволих на капитана им да го направи!

Знам, че е предопределено да работим заедно. Предопределено е да сме заедно.

Красивите му лъжи звучат в ушите ми и всяка следваща извиква още сълзи.

Никой няма да може да ни спре. Екип, какъвто Ориша не е виждала.

Ако не беше той, Илорин още щеше да си е на мястото. Лекан щеше да е жив. Аз щях да съм тук и да спасявам своя народ, а нямаше да ги обричам на гибел.

Сълзите ме изгарят и всичко вътре в мен се къса. По-лошо е от горенето от ножа на Саран. Въпреки всичко случило се аз му позволих да влезе в живота ми.

Аз му позволих да победи.

Тате поклаща глава още веднъж, последният ми шанс да избягам. Но всичко вече свърши. Свърши, преди дори да е започнало.

Издърпвам тате от ръцете на Инан и пускам пергамента и камъка на пода. Понечвам да извадя камата от кост, но си спомням, че Инан не я е виждал. Вместо нея хвърлям ръждясалия нож на Тзеин и оставям истинската кама скрита в колана си. Мога да задържа поне едно нещо. Тази единствена реликва сега, когато вече ми е взел всичко.

— Зели…

Преди Инан да успее да промълви още коварни думи, аз отпушвам устата на тате и се отдалечавам. Докато стъпките ми отекват по плочите, се съсредоточавам върху статуите, а не върху пълните с омраза погледи.

— Защо? — въздиша тате. Гласът му е тих и дрезгав като чакъл. — Защо, след като беше толкова близо?

— Никога не съм била близо — преглъщам риданието си. — Никога. Нито веднъж.

Опита се — утешавам себе си. — Направи повече от възможното.

Не е било предопределено да се случи. Боговете са направили грешен избор.

Поне всичко приключи. Поне все още сте живи. Може да се качите на кораба и да намерите нови…

— Не!

Замръзвам, когато викът на Инан прокънтява оглушително под купола. Тате ме хвърля на земята, когато свистене профучава във въздуха.

Опитвам да защитя тялото му с моето, но е прекалено късно.

В гърдите му е забита стрела.

Кръвта му изтича на пода.

Зели

Когато дойдоха за мама, не можех да дишам. Не мислех, че някога отново ще започна да дишам. Мислех, че животът на двете ни е свързан. Че ако тя умре, аз също ще умра.

Скрих се като страхливка, докато пребиваха тате почти до смърт, разчитайки на Тзеин да ми дава сили. Но когато завързаха веригата около шията на мама, нещо в мен се пречупи. Колкото и да ме бяха изплашили стражите, нищо не можеше да се сравни с ужаса от това да отведат мама.

Тичах след нея през хаоса в Ибадан и прах и кръв пръскаха малките ми колене. Следвах я, докъдето можах, докато видях.