Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Времето, когато все още имах магия.

Докосвам с ръка стените, отправяйки мълчалива молитва към боговете.

Моля ви… ако можете да ми помогнете, имам нужда от това в този момент!

Изчаквам, докато слизаме все по-надолу и по-надолу, а по гърба ми тече пот, въпреки че въздухът става все по-студен.

Моля те, Небесна майко — моля се отново . — Ако можеш да я върнеш при мен, направи го сега!

Чакам да съзра сребристите й очи, да усетя в костите си наелектризиращото й докосване. Но когато започвам отново да се моля, великолепието на ритуалния храм заглушава всички думи.

Единадесет златни статуи са подредени под свещения купол. Те се издигат над нас със смайваща височина, надвиснали като планинските вериги на Оласимбо. Боговете и богините от безценния метал са изваяни в изящни детайли — от бръчките по кожата на Небесната майка до отделните къдрици в косата й, не е спестена нито една извивка или щрих.

Погледът на всяко от божествата е прикован в каменната звезда с десет лъча, която грее долу. Върхът на всеки от лъчите е отбелязан със заострена каменна колона, а по всичките четири страни на тези колони са издълбани сенбарии.

В центъра има златен постамент. На върха му е издълбан кръг. Объл и гладък — съвсем същата форма като на слънчевия камък.

— О, богове! — прошепва Кеньон, когато пристъпваме в застоялия въздух.

„ О, богове!” са точните думи.

Сякаш влизаме в рая.

С всяка крачка се усещам по-могъща под взора на боговете, защитена под божествените им погледи.

— Можеш да го направиш.

Амари ми подава пергамента и слънчевия камък. След това взима камата от кост от Тзеин и я затъква в колана на униформата ми.

Кимвам и поемам двете свещени реликви. Можеш да го направиш — повтарям аз. — Просто опитай.

Пристъпвам напред, готова да сложа край на това пътуване. Но преди краката ми да стигнат до свещеното място, в далечината се раздвижва един силует.

— Засада! — извиквам аз.

Жезълът ми се разтваря в мига, когато се появяват скрилите се фигури. Те се движат като сенки, изпълзявайки иззад всяка колона. В суматохата всички изваждаме оръжие и очите ни се стрелкат. Когато бъркотията стихва, виждам Саран със самодоволна усмивка на лицето. След това виждам Инан, с измъчено изражение и маджаситен меч в ръка.

Тази гледка ме прерязва като с нож, предателство, по-мразовито от лед.

Той обеща!

Закле се, че няма да застане на пътя ми.

Но преди да се срина напълно, виждам най-страшното. Гледка толкова ужасна, че дори не изглежда истинска.

Извеждат го напред и сърцето ми спира.

— Тате?

Зели

Той трябваше да е в безопасност.

Трудно ми е да приема истината. Оглеждам тълпата за старческото тяло на Мама Агба, очаквайки тя да нападне. Щом тате е със стражите, тя къде е? Какво са й направили? След всичко, което се случи, не може да е мъртва. Тате не може да стои тук.

И въпреки това той трепери в хватката на Инан… разкъсани дрехи, запушена уста, окървавено лице. Били са го заради моите грешки. А сега ще ми го отнемат.

Както ми отнеха мама.

Кехлибарените очи на Инан ми разкриват истината за неговото предателство, но това не е погледът, който познавам. Той е един непознат. Войник. Само черупката на малкия принц.

— Предполагам, че ситуацията говори сама за себе си, но понеже народът ти е глупав, ще ти обясня. Предай ни реликвите и можеш да вземеш баща си.

Само гласът на Саран е достатъчен да завърже металните вериги на китките ми…

Не бих си вършил работата като крал, ако не ти припомня какво си.

Облечен е в разкошна лилава роба и в думите му се усеща предизвикателство. Но дори и той изглежда незначителен пред статуите на боговете, които го гледат отгоре.

— Можем да се справим с тях — прошепва зад мен Кеньон. — Ние имаме магия, а те имат само стражи.

— Не можем да рискуваме. — Гласът на Тзеин трепери.

Тате поклаща съвсем леко глава. Не иска да бъде спасен.

Не.

Пристъпвам напред, но Кеньон ме сграбчва за ръката и ме завърта.

— Не може да се предадеш!

— Пусни ме…

— Помисли и за някой друг, освен за себе си! Без ритуала всички божници ще умрат…

— Ние вече сме мъртви! — изкрещявам аз.

Пронизителният ми вик проехтява под купола, разкривайки истината, която ми се иска да можех да променя. Богове, моля ви! Моля се за последен път, но не се случва нищо.

Отново ме изоставиха.

— Магията ми я няма. Мислех, че ще се върне, но не се появи…