Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

Не.

Един от наемниците.

— Татко! — изкрещявам аз, но предупреждението няма как да стигне до него навреме.

Без да се замисля, черпя от силата, останала от докосването на слънчевия камък. От ръцете ми бликва синя енергия.

Като в Кондомбле магията ми преминава през главата на наемника, парализирайки го на място. Държа го застинал достатъчно дълго, за да може един от стражите да го прободе в сърцето. Това спасява баща ми от атаката.

Но виждайки магията ми, баща ми се вкаменява.

— Не е това, което си мислиш… — започвам аз.

Баща ми се дръпва назад, отскачайки сякаш съм чудовище, на което не може да има доверие. Устните му се свиват с отвращение. Всичко в мен помръква.

— Няма значение — казвам толкова бързо, че думите се сливат. — Заразиха ме, но магията си отива! Аз го направих! Унищожих магията.

Баща ми изритва наемника с крак. Сграбчва тюркоазните кристали в косата му. Втренчва се в ръцете си и лицето му се изкривява. Виждам как сглобява парчетата от пъзела. Това са същите кристали, които държеше в крепостта.

Кристали, които са взели от мъртвото тяло на Каея.

Очите на баща ми блясват. Той сграбчва дръжката на меча си.

— Чакай…

Острието се забива в мен. Очите му са червени от гняв. Ръцете ми стискат меча, но съм прекалено слаб, за да го издърпам.

— Татко, съжалявам…

Той издърпва меча си с ужасен вик. Аз се строполявам на колене, притискайки раната.

Топла кръв блика между пръстите ми.

Баща ми отново вдига меча си. Този път за последния удар. В очите му няма обич. Нито следа от гордостта, която грееше там преди малко.

Същият страх и омраза, които горяха в последния поглед на Каея, сега светят и в неговите очи. За него съм чужд човек.

Не . Всъщност аз се отказах от всичко, за да бъда негов син.

— Татко, моля те! — изхриптявам аз.

Моля за прошката му, дишайки тежко. Зрението ми се замъглява — за момент цялата болка на Зели минава през мен. Съсипаната съдба на маговете. Смъртта на баща й. Нейната болка се смесва с моята, едно ужасно напомняне за всичко, което съм изгубил.

Пожертвах прекалено много, за да свършим така. Цялата болка, която причиних заради него.

Протягам трепереща ръка. Ръка, покрита със собствената ми кръв. Това не може да е напразно. Не може да свърши така. Преди да го докосна, баща ми смазва ръката ми с тока на металния си ботуш. Тъмните му очи се присвиват.

— Ти не си мой син.

Амари

Въпреки че десетина мъже се втурват напред, те не могат да се мерят с яростта на меча ми. До мен Тзеин посича стражи с брадвичката си и се бие, въпреки че по лицето му се стичат сълзи. Аз се бия заради неговата болка, заради болката на Бинта и болката на всяка нещастна душа, която е загубила живота си заради баща ми. Всичката тази кръв и смърт, оставили отпечатък върху всяко дихание.

Завъртам се с меча си сред стражите и първа се втурвам в омаломощаваща атака.

Прерязвам сухожилие на един от стражите и той пада.

Друг се строполява, когато го пронизвам през бедрото.

Бий се, Амари . Насърчавам се сама да вървя напред, насилвам се да не гледам знаците на Ориша, които украсяват доспехите им, да не гледам лицата на войниците, които падат от меча ми. Те са се клели да защитават Ориша и короната, но сега нарушават свещената си клетва. Сега искат главата ми.

Един замахва с меча си към мен. Аз се навеждам и той пробожда свой другар. Приготвям се да пронижа следващия, когато…

— Не!

Викът на Зели от другия край на храма ме кара да се обърна точно когато мечът ми пробожда друг войник. Тя пада на колене разтреперана, а между пръстите й се сипе пепел. Затичвам се да й помогна, но спирам внезапно, когато баща ми вдига меча си и го забива в корема на един от собствените си войници. Младежът се строполява на колене, шлемът му пада. Не е войник.

Инан!

Всичко в мен се смразява, когато от устата на брат ми бликва кръв.

Този меч сякаш се е забил в собственото ми тяло. Бликва моята кръв. Братът, който ме носеше на раменете си из залите на двореца. Братът, който ми донасяше медени сладки от кухнята, когато майка ми ми взимаше десерта.

Братът, с когото нашият баща ме принуждаваше да се бия.

Братът, който поряза гърба ми.

Не може да бъде! Примигвам и чакам образът да се избистри. Не и той…

Не синът, който се отказа от всичко, за да бъде това, което баща ни искаше. Но докато гледам, баща ми вдига меча още веднъж, готов да отсече главата на Инан. Както уби Бинта.