Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Ти си сестра на Оя, мила моя. Знаеш, че духът ни никога не умира. — Тя ме придърпва към себе си и избърсва сълзите ми с меката си роба. — Винаги съм с теб, винаги съм до теб.

Аз я хващам здраво, сякаш всеки момент може да се изплъзне от пръстите ми. Ако знаех, че ме чака в смъртта, щях да я приема с радост, да се втурна към нея. Тук е всичко, което някога съм искала, спокойствието, което тя отнесе със себе си, когато умря. С нея най-после съм в безопасност.

След толкова дълго време съм си у дома. Мама гали с ръка плитките ми и ме целува по челото.

— Не можеш да си представиш колко се гордеем с всичко, което направи.

— Вие?

— И тате вече е тук — усмихва се тя.

— Той добре ли е? — питам аз.

— Да, миличка. Той намери покой.

Примигвам, за да прогоня бликналите отново сълзи. Покой… Не са много хората, които да го заслужават повече от него. Дали е знаел, че духът му ще се озове на това прекрасно място, до жената, която обичаше?

Мама, Мама, Мама…

Гласовете запяват по-силно. Мама ме прегръща отново и аз си поемам въздух, наслаждавайки се на аромата й. След всичкото това време тя все още ухае на подправки и сосове, тези, които слагаше в своя ориз джолоф.

— Това, което направи в храма, е нещо, което духовете никога не са виждали.

— Не познах заклинанието — поклащам глава аз. — Не знам какво направих.

Мама обхваща лицето ми с ръце и ме целува по челото.

— Ще разбереш скоро, могъща моя Зел. И във всичко винаги ще съм до теб. Независимо какво чувстваш, пред какво се изправяш, когато мислиш, че си сама…

— Тзеин… — спомням си аз. Първо мама, след това тате, а сега и аз. — Не можем да го оставим — ахвам аз. — Как да го доведем тук?

Мама, Ориша Мама, Ориша Мама…

Мама ме прегръща по-силно, а гласовете запяват още по-високо, вече почти оглушително. По гладкото й чело се появяват бръчки.

— Той не може да дойде тук, миличка. Все още не.

— Но, мамо…

— Ти също не можеш.

Гласовете гръмват толкова високо, че не мога да кажа дали възхваляват, или крещят. Всичко в мен се обръща, когато осъзнавам думите на мама.

— Мамо, не… моля те!

— Зел…

Отново се вкопчвам в нея и страх стяга гърлото ми.

— Искам това. Искам да остана тук с тебе и тате!

Не мога да се върна в онзи свят. Няма да преживея онази болка.

— Зел, Ориша все още има нужда от теб.

— Не ме е грижа. Аз имам нужда от теб !

Думите й прииждат бързо, докато светлината й започва да избледнява заедно с божествените гласове. Навсякъде около нас тъмнината заблестява, удавяйки всичко във вълна от светлина.

— Мамо, не ме оставяй… Моля те, мамо! Не отново!

Тъмните й очи блестят с отронващите се сълзи, които падат върху лицето ми топли.

— Нищо не е приключило, малка Зел. Всичко едва сега започва.

Когато отварям очи, искам да ги затворя. Искам да видя мама. Искам да съм обгърната от топлата тъмнина на смъртта, а не да гледам към пурпурните цветове, които украсяват безкрайното небе.

Въздухът над мен сякаш се поклаща напред и назад, люлеейки ме нежно. Това е плавното движение, което ще позная навсякъде. Вълнението на морето.

Когато идвам в съзнание, изгаряния и болки пронизват всяка клетка на тялото ми. Болката е жестока. Болката, която съпътства живота. Изохквам и чувам стъпки.

— Жива е!

В миг над мен се надвесват лица — надеждата на Амари, облекчението на Тзеин. Когато те се отдръпват, остава самодоволната усмивка на Роен.

— Кеньон? — успявам да изрека аз. — Като? Рийма…

— Живи са — уверява ме Роен. — Чакат на кораба.

С негова помощ успявам да седна и да се облегна на студеното дърво на лодката. Слънцето се скрива зад хоризонта, загръщайки ни с тъмнината на нощта.

Картини от свещения храм нахлуват в главата ми и аз събирам сили за въпроса, който задавам със стаен ужас. Впервам поглед в тъмнокафявите очи на Тзеин — ако съм се провалила, най-малко ще ме заболи от неговите уста.

— Успяхме ли? Магията върна ли се?

Той застива неподвижно. Мълчанието му кара сърцето ми да се свие. След всичко това. След Инан. След тате.

— Не се ли получи? — насилвам се да попитам, но Амари поклаща глава.

Тя вдига окървавената си ръка и в тъмнината около нея се извива ярка синя светлина. В черната й коса като светкавица просветва бяла ивица.

За момент не знам какво да мисля.

След това кръвта ми се вледенява.

Пролях много сълзи, преди да напиша тази книга. Пролях много сълзи и докато я преработвах. И дори сега, когато тя е в ръцете ви, знам, че отново ще проливам сълзи.