Томи Адейеми - Деца от кръв и кости

— Ауа ни омо ре нину ейе ати егунгун!

През мен избухват духовни пътеки. Боря се да изрека думите през виковете си, докато слънчевият камък жужи под дланите ми.

Светлината тръгва нагоре по гърдите на Небесната майка, по ръката, която държи нейния рог. Всичко почти приключва.

Слънцестоенето почти приключва.

— А ти де! Икан ни уа! Да уа по Мама! Ки итанна уа тан пелу ебун айнийе релеекан сии!

Гърлото ми се свива и ми е трудно да дишам, какво остава за говорене. Но се насилвам да продължа, съсредоточавайки всичко, което ми е останало.

— Йе ки агбара идан уатан кари — викам аз, докато светлината върви нагоре към шията на Небесната майка.

Гласовете пеят толкова силно в главата ми, че сигурно целият свят може да ги чуе. Те изричат последните думи от заклинанието, бързайки отчаяно, докато светлината достига до основата на носа на Небесната майка. С тяхната кръв аз ще успея да завърша това. С тяхната кръв нищо не може да ме спре.

— Тан имоле айелеекан сии!

Когато прозвучава последната дума от заклинанието ми, светлината стига до очите на Небесната майка и избухва в бял пламък. Слънчевият камък се пръска в ръцете ми и жълтата му светлина избухва в стаята. Не знам какво става. Не знам какво съм направила. Но докато светлината навлиза във всяка пора от тялото ми, целият свят заблестява.

Сътворението преминава пред очите ми, раждането на човека, произходът на боговете. Магията нахлува в стаята на вълни, една дъга от крещящо ярки цветове.

Магията се втурва във всяко сърце, във всяка душа, във всяко същество. Тя свързва всички ни, вплитайки се в хората.

Силата нахлува в кожата ми. Радостта и мъката й идват едновременно, неразличими от болката и удоволствието.

Докато избледнява, аз виждам истината — на видно място, но все пак скрита през цялото време.

Всички ние сме деца от кръв и кости.

Всички сме оръдия на мъст и добродетел.

Тази истина ме обгръща и ме люлее като дете в прегръдките на майка. Тя ме скрива в любовта си, докато смъртта ме поглъща в своята власт.

Зели

Винаги си бях представяла смъртта като зимен вятър, но топлината ме заобикаля като океаните на Илорин.

Дар — мисля си в спокойствието и тъмнината на алафиа. Отплата за жертвата ми.

Каква друга награда би могло да има, освен край на една безкрайна битка?

Мама, Ориша Мама, Оршиа Мама, ауа ун дупе пе егбо игбеуа…

Гласове вибрират в кожата ми, докато великолепният звук звънти в тъмнината. Сребърни покривала от светлина се извиват в мрака, окъпвайки ме в прекрасните си звуци. Песента продължава и снежинка от светлина пада през тъмнината с един глас, който пее по-силно от другите. Той ги води в преклонение и възхвала, които отекват през покривалата.

Мама, Мама, Мама…

Гласът на светлината е гладък като коприна, мек като кадифе. Той се обвива около мен, привличайки ме към топлината си. И въпреки че не усещам тялото си, аз се нося през тъмнината към него.

Чувала съм този звук и преди. Познавам този глас. Тази любов. Песента става все по-силна и по-силна, подхранвайки светлината. Тя започва от една снежинка, приемайки форма пред очите ми.

Първо се появяват краката й, черна кожа като нощното небе. Тя блести на фона на червената й копринена роба, широка и развята върху неземното й тяло. Златни бижута покриват китките, глезените и шията й и подчертават проблясващото украшение за глава, което виси на челото й.

Когато започва хорът, аз навеждам глава, без да мога да повярвам, че лежа в краката на Оя. Но когато богинята повдига украшението, закачено в гъстата й бяла коса, тъмнокафявите й очи карат сърцето ми да спре.

Последния път, когато видях тези очи, те бяха празни, в тях я нямаше жената, която обичах. Сега те танцуват и от тях се отронват блещукащи сълзи.

— Мамо?

Невъзможно е!

Въпреки че майка ми имаше лицето на слънцето, тя беше човек. Беше част от мен самата. Но когато този дух докосва лицето ми, познатата обич се разнася из цялото ми тяло. От красивите й кафяви очи падат сълзи, когато тя прошепва:

— Здравей, моя малка Зел!

Горещи сълзи парят очите ми, когато потъвам в безплътната й прегръдка. Топлината й се просмуква в мен и запълва всяка пукнатина. Усещам всяка сълза, която съм изплакала, всяка молитва, която съм изрекла. Виждам всеки път, когато съм вдигала поглед в колибата ни и съм пожелавала тя да седи там и да ме гледа.

— Мислех, че си си отишла — казвам дрезгаво.