Пиер Певел - Кралят

Естеверис беше циничен политик, който рядко се бе колебал какви средства да избере, когато ставаше въпрос да задоволи амбициите си. Но винаги с грижа не за общественото благо, а за Върховното кралство — за неговото могъщество и слава. Кралицата обаче нямаше толкова скрупули. А и дали изобщо имаше? За нея всичко беше добро, стига да постигаше собствените си цели, при това не се чувстваше виновна, защото това, което правеше, не го правеше за себе си, а за своя обичен син. До такава степен, че досега не бе отстъпила и нямаше да отстъпи и занапред пред никого и нищо, за да сложи Алан на Трона от абанос и оникс — дори ако това означаваше да потопи Върховното кралство в огън и кръв.

Лорн и Лукас дьо Гатлис следваха течението на Ейрдър до зазоряване, като летяха ниско, за да избягнат опасността да се изгубят. Снегът спря едва при първите лъчи на слънцето, когато двамата кацнаха близо до плевнята на една изоставена ферма. Там успяха да стъкнат огън и да се стоплят, докато змеят си почиваше: Лорн беше избрал яко животно, но носенето на двама мъже, и то в продължение на няколко часа, го беше изтощило.

— Благодаря — каза Лукас, когато Лорн му подаде плоско шише с вино, подсилено с ракия. — Благодаря за всичко.

— Гладен ли сте? Имам хляб и сирене. Сушени плодове.

Преди да тръгне от Ориал, Лорн се бе погрижил да вземе малко провизии в дисагите на седлото си.

— Не, благодаря — отвърна Лукас.

Лорн свали замръзналото си, побеляло от леда палто. После се наведе над огъня, застанал срещу Лукас, и отхапа парче черен хляб.

— Скоро ще стигнем — каза той.

— Зная.

Лорн спря да дъвче и впери поглед в Лукас — достатъчно дълго, за да го накара да обясни.

— Зная къде отиваме и зная защо — каза Лукас. Без да го изпуска от очи, Лорн мълчеше. Така че Лукас добави: — Принц Ирдел пое риска да ме освободи, за да улесни преговорите, които тайно води с Арканте. И ви повери тази мисия, защото аркантците изискаха от него да го направи.

Лорн продължи да дъвче и се загледа в огъня. Слабо го интересуваше как Лукас бе успял да общува с външния свят от килията си и по такъв начин да остане във връзка с Арканте. Затова пък се питаше до каква степен Лукас бе повлиял — пряко или не — на преговорите.

Смутен от мълчанието, Лукас каза:

— Не зная дали щяхте да успеете толкова лесно, ако аз не бях наясно какво се готви. Вашето освобождаване много приличаше на отвличане.

— Не съм някакъв главорез.

— Не казах това.

— Вие ли поискахте да ви ескортирам?

Рицарят Дьо Гатлис се усмихна:

— Капитанът на Черната гвардия. Кой би могъл да се надява на по-добро?

Съзнавайки, че Лукас всъщност внимателно бе избягнал отговора, Лорн мълчаливо си дояде парчето сирене. За да му е спокойна съвестта, излезе да огледа небето, после се върна и легна до огъня.

— Всичко наред ли е? — попита Лукас.

— Да. Не мисля, че ще ни търсят, а освен това нощта и снегът улесниха бягството ни — и докато затваряше очи, Лорн завърши: — Ще поспя малко. Ще е добре и вие да направите същото.

Един час по-късно отново поеха на път и пристигнаха преди пладне. Небето беше чисто, слънцето грееше, но духаше много силен вятър, който ги затрудни доста, докато се приземяваха в развалините на една наблюдателна кула. От някогашната укрепена кула стърчаха няколко полусъборени стени, но те се издигаха над Ейрдър, там, където друга река се вливаше в нея. Един търговски кораб беше пуснал котва в малко скалисто заливче, скрит от погледите.

В руините чакаха въоръжени мъже.

Един от тях хвана змея за юздата веднага, щом той кацна. В това време един офицер се запъти към Лорн и Лукас, които скочиха в снега. По навик Лорн преброи и огледа въоръжените мъже. Бяха десет, в бели кожени ризници под дебели наметки, въоръжени с копия и кинжали, с изключение на офицера, който носеше дълъг меч на колана си. Аркантски войници — дисциплинирани и уверени, които не се държаха заплашително, но съвършено покриваха цялото място.

Офицерът поздрави Лорн, а с Лукас се ръкува приятелски.

— Очакват ви — каза му той. После се обърна към Лорн: — Вас също, рицарю.

Лорн се сепна.

Смяташе, че е приключил. Беше освободил Лукас дьо Гатлис и го бе ескортирал докъдето трябваше. Мисията му бе изпълнена и сега не му оставаше друго, освен да се върне в Ориал, където може би щеше да му се наложи да понесе последиците от постъпката си.

— Оттук — учтиво настоя офицерът, като посочи една пътека, спускаща се към заливчето.