Пиер Певел - Кралят

— Наталия д’Олмера — прекъсна я Лорн. — Посланик на Валмир. И магьосница.

Дамата се поклони на Лорн с лека усмивка на устните. Беше на около петдесет години, погледът ѝ излъчваше увереност, дългите ѝ кестеняви коси бяха сплетени на плитка, украсена с перли от черен аркан.

— Но как…? — изненада се Лукас, като се оглеждаше невярващо край себе си.

— Тъмнината — обясни Наталия. Очите ѝ бяха впити в очите на Лорн, който оставаше все така невъзмутим. — Греша ли?

Лорн не отговори и устоя на желанието да си разтърка ръката, белязана с печата на Тъмнината: сърбеше го от мига, в който беше влязъл.

Лукас стана и приближи една табуретка до масата. Той седна на табуретката и предложи стола си на магьосницата, която му благодари и седна.

Обърнат към Исандра, Лорн каза:

— Слушам ви.

Господарката на Арканте се бе уплашила от най-лошото, когато той бе разкрил магьосницата, но — поради безразличие или цинизъм — той сякаш не придаваше никакво значение на инцидента. Исандра с облекчение заяви:

— Принц Ирдел е в голяма опасност. Ако нищо не се направи, той ще изгуби трона си, а може би и живота си.

Лорн чакаше, неподвижен като мрамор.

Исандра и Вол се спогледаха смутено, после тя продължи:

— Всъщност ние имаме основателни причини да смятаме, че тронът ще му бъде откраднат още преди да е седнал на него и че…

— „Ние“? — прекъсна я Лорн. — Вие и валмирците, предполагам. Но какво ви кара да смятате, че те ви казват истината? — попита той, без да погледне към Наталия д’Олмера. — Какво ви дава увереност, че това, което ви казват, е същото, което техните астролози са разчели в Голямата мъглявина? И ако е така, какво ви гарантира, че ви казват всичко, а не само онова, което искат да узнаете? Днес знаехте кой се крие в сянката. А вчера? А утре?

— Достатъчно! — обади се магьосницата. — Нищо не ви позволява…

Исандра я накара да замълчи, като сложи ръка върху нейната, и каза:

— Какво искате да кажете, рицарю? Защо са тези обвинения?

Лорн не отговори.

Обърна се към Вол, който разбра и се усмихна.

— Госпожо — каза градоначалникът, — мисля, че рицарят искаше да се увери на кого дължим сведенията си. По свой начин и той ни изигра номер, както ние му изиграхме, като го накарахме да дойде тук. Защото вие никак не се съмнявате в лоялността на Валмир, нали, рицарю?

— Никак.

Давайки си сметка, че е била подведена, магьосницата прехапа устна.

А Исандра се усмихна.

— Какво очаквате от мен? — попита я Лорн.

— Искаме да защитите принц Ирдел и да спасите трона му.

Същата вечер Лорн се върна в Ориал.

Веднага беше приет от принц Ирдел и го уведоми за успеха на своята мисия, като му връчи дебел кожен плик, в който имаше писмо от господарката на Арканте и мирен договор, който чакаше единствено да бъде подписан. Лорн не каза нищо за споразумението, което бе сключил с аркантците. И макар да не познаваше съдържанието на писмото на Исандра, нямаше никакво съмнение, че именно то повлия до голяма степен на решението на Ирдел да се постави до коронацията си под опеката на Ониксовата гвардия.

Новината предизвика голям шум.

Принцът-регент правеше публично достояние доверието, което засвидетелстваше в момента към Лорн, и заедно с това ясно показваше недоверието си към Дворцовата гвардия, която бе изцяло предана на кралицата. Посланието беше ясно и в мрака фигурите мълчаливо се разместиха върху шахматната дъска на Върховното кралство в очакване да свърши Примирието на сълзите.

Тази сутрин, в ръце с Исарис, който мъркаше под ласките му, Лорн наблюдаваше от прозореца си работите по разширяването на Черната кула. Строежът бе започнал преди седмица, без да промени с нещо обичайния живот на войниците. Оттогава към казарменото оживление се прибавяше и това на строежите. Вече бяха издигнати няколко скелета, други бяха на привършване. На едни места издигаха стени. Другаде ги събаряха и извозваха боклуците. Тук-там имаше голи скелета. И докато работниците и майсторите вършеха своята работа, войниците провеждаха упражненията си, а стражите патрулираха. Заповедите на майсторите се смесваха с командите на офицерите, а на звънтенето на оръжията, които се удряха едно в друго, отговаряха ударите на чуковете, скърцането на макарите и стърженето на трионите, захапали дъските.