Пиер Певел - Кралят

Онази нощ Тъмнината бе спасила Лорн за първи път.

— Не съм сигурен, че имам отговор на всичките ти въпроси — каза той.

Беше искрен. Не се опитваше да се измъкне.

— Опитай все пак — отвърна Нае.

— Добре. Знаеш ли какво е дух на Тъмнината?

— Кажи ми.

— Понякога Тъмнината така се концентрира, че става като… — Лорн търсеше точните думи. — Като нещо живо. Като живо същество със зачатък на съзнание. Нещо, което знае, че е живо и само толкова. Но нещо, което достатъчно силно осъзнава, че е живо, и не иска да изчезне.

Нае кимна, че разбира.

Лорн направи няколко крачки, после продължи:

— През трите години, които изкарах в Далрот, бях изложен на непрестанното въздействие на Тъмнината. И тя сигурно е разяла тялото и духа ми. Можела е да ме подлуди, но не е станало така. Е, не съвсем.

— Защо?

— Не знам. Може би защото не ми е било писано да умра в Далрот и Тъмнината го е разбрала.

— Говориш за Тъмнината като за човек.

— Повярвай ми, тя действа и мисли. Много пъти съм я виждал да го прави, така че наистина го мисля — Лорн вдигна рамене. — Но аз не съм нито маг, нито жрец. Нито учен. Може и да греша.

Нае се вгледа в него и каза:

— Докато беше в Далрот, в тебе се е вселил дух на Тъмнината.

— Да.

— Той контролира ли те?

— Не. Аз владея постъпките си.

— Винаги ли?

Лорн се поколеба смутено. После промълви:

— То е… По-сложно е…

— Обеща ми истината.

— Истината е, че Тъмнината никога не ме е накарала да направя нещо, което дълбоко в себе си да не съм желал. Искам да кажа, че понякога съм правил неща, които не бих могъл да извърша без Тъмнината. Но тя не е единствената виновна. Аз не съм ѝ играчка. Не, всеки път Тъмнината само освобождаваше най-мрачната част от желанията ми, от инстинктите ми. От… от изборите ми.

Нае разбра какво костваше на Лорн да направи това признание. Разбра, че беше искрен, несъмнено по-искрен, отколкото някога бе бил към някой друг. Но имаше още нещо, последно, което искаше да разбере.

— Смъртта на баща ми — каза тя.

— Да?

— Тя има ли нещо общо с…?

— С Тъмнината в мен? Не. Не, давам ти дума. Твоят баща умря, за да спаси живота ми. Ако не беше той, сега нямаше да съм тук, а Мечът на кралете завинаги щеше да остане в ръцете на иргаардците. Всичко, което ти разказах, е вярно. Върховното кралство му дължи много. Аз също.

Нае се усмихна, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

Лорн се приближи до нея и хвана ръцете ѝ.

— Наистина искам ти да станеш оръжеен ковач на Ониксовата гвардия — каза той. — Заеми мястото на баща си, Нае. Продължи делото му.

Тя се съгласи.

Беше доста късно сутринта, когато Одрик най-сетне посмя да събуди господаря си. Старият слуга безшумно разпали огъня в камината, после открехна завесите, като остави в стаята да влезе съвсем малко светлина.

Легнал гол в леглото си, в което цареше пълен безпорядък, принц Алан изръмжа и се обърна на другата страна. Беше мускулест, но вече бе започнал да страда от началото на напълняване и бе отпуснал коремче. На десния му глезен още стоеше един от четирите копринени шала, с които любовницата му за една нощ си беше послужила, за да го завърже за леглото — една компаньонка, която на зазоряване Одрик дискретно бе възнаградил и отпратил.

— Добро утро, господарю.

Алан не се изненада, че се събужда сам. Знаеше, че бе прекарал нощта с жена, но дори да я срещнеше, нямаше да я познае: тя приличаше на всички други преди нея. За принца момичето нямаше никакво значение. Както нямаше значение бутилката. Той търсеше повече забравата, отколкото удоволствията, и когато се събудеше, в устата му винаги имаше един и същ дъх на вино и кеш.

Алан седна в леглото и дълго си разтрива лицето с две ръце.

— Жаден съм — каза той и се изправи.

Одрик му поднесе чаша вода. Принцът само леко потопи устни в нея и я запрати към главата на слугата си.

— Вино! — изрева той.

Слугата не бе успял да се дръпне достатъчно бързо от тежката метална чаша. От порязаното му чело течеше кръв.

— Но, господарю… Вчера вечерта ми казахте да…

— Не ми пука какво съм казал вчера! Искам вино!

— Да, господарю.

Одрик побърза да се подчини и напълни с вино една чаша, която подаде на Алан.

— Благодаря — каза принцът, вече поуспокоен.

Прислужникът се усмихна — усмивка на дете върху разраненото лице на старец. Служеше на Алан още откакто той беше дете. Знаеше всичко за него, познаваше качествата и недостатъците му, най-съкровените му тайни и най-лошите му наклонности. Принцът често се бе показвал немарлив, несправедлив, дори жесток към своя стар слуга, чиято лоялност и вярност обаче никога не му бяха изменили. Не защото Одрик прощаваше на Алан всичко. А защото не можеше да си представи, че е възможно да го обвини за нещо — да го обиди или удари. Одрик не можеше да изпитва гняв към принца. Обичаше го както кучето обожава господаря си.